SHE - H.S

72

Бела

Половин час след признанието ми, че обичам Хари, стоях със сведена глава, несмеейки да го погледна в очите. Той не беше проронил нито дума. В този момент предпочитах да крещи, да е ядосан. Безразличието му разбиваше още повече и без това разбитото ми сърце. Знаех, че нямаше никакъв шанс да отвърне на чувствата ми, но това сякаш правеше всичко още по-болезнено.

Отхвърлена. Наранена. Нежелана.

Нямах представа какво се въртеше в мислите му. Осъзнавах, че обстоятелствата не бяха нормалните за признаване на чувства, но кога при нас нещата вървяха нормално? Ако това бяха последните ми дни сред живите, предпочитах да изясня всичко както на него, така и на себе си.

Обичам го!

Не знам кога се беше случило, нито как, но чувствата ми към този мъж растяха с всяка изминала минута, дори когато се карахме.

За първи път след смъртта на мама и баба изпитах истинско щастие. За първи път почувствах неща, които до последно мислех, че хората преувеличаваха във филмите и книгите – пеперудите в стомаха, чувството при първата целувка и първият път, усещането да знаеш, че има на кого да разчиташ, човек който би рискувал собственият си живот, заради твоя.

Никога нямаше да забравя какво ми причини при запознанството ни и след това, но то беше някъде там, далеч в миналото. Зеленоокият, който в момента стоеше пред мен никога повече не би ми посегнал. Знаех го. Ако искаше можеше да ме нарани с думи, но не и физически. Вече не. В този смисъл, не бях по-различна от него. Аз също го наранявах с думите си, много при това.

Отварянето на вратата ме накара да повдигна глава. Цялото ми тяло се скова при гледката на Лиам и баща ми, които закрачиха самоуверено към нас.

Кафявоокият се приближи към мен и започна да отвързва въжетата от краката и ръцете ми, а Андрою Смит застана плътно до къдравият, със злорада усмивка на лице. Повдигаше ми се само от мисълта, че във вените ми течеше кръвта на това животно.

-Не я докосвай!-изкрещя Хари.

Докато се усетя, Лиам надигаше блузата ми. Опитах да се отдръпна, но хватката му беше прекалено силна. Не усещах крайниците си, заради стегнатите въжета, които с часове се бяха впивали в кожата ми. Чувствах се смазана – както емоционално, така и физически.