SHE - H.S

54

Бела

-От къде познаваш Джо?-попитах, отхапвайки от най-вкусният хамбургер, който някога съм опитвала. Определено беше надминал очакванията ми.

-Случи се преди три години. Внукът му Ерик беше застанал пред бара, за да печели пари, продавайки около десетина сандвича на хората, които преминаваха. –отговори той със замислено изражение.-Охраната се опита да го изгони, но аз тъкмо бях отишъл там и ги спрях след като станах свидетел на ситуацията. –стисна леко юмрук, сякаш пренасяйки се отново в онзи ден.-Попитах го от колко време стои по улиците и продава, както и дали някой го задължава да стои навън с часове. Децата на неговата възраст би трябвало да ходят на училище, не да продават сандвичи за нищожни пари. Той беше едва на дванадесет и виждайки го, се припознах в себе си, когато бях на неговата възраст.

Положих длан върху ръката му, която беше отпусната върху коляното му, защото усетих как се напрегна.

-Отговори ми че всички си мислят, че е на училище и никой не знае за това, което прави. Дядо му бил най-добрият в правенето на перфектните сандвичи и той го лъжел, казвайки му че целият клас ги обожавал и така Джо правел повече бройки по два пъти седмично, с минималните продукти, които е можел да си позволи, без да подозира къде всъщност отиваха те .

Той спря и остави наполовина изяденият си хамбургер в картонената кутия, в която ни ги беше донесъл Джо.

-Когато го попитах защо прави всичко това, той ми отговори, че майка му била много болна, но нямали нужните средства за лечение. Дядо му едва свързвал двата края, а баща му изчезнал когато бил още съвсем малък. От там нататък проучих въпроса и им помогнах с каквото можах, но за съжаление жената почина.

Образът на мама изникна в съзнанието ми. Потръпнах. Много добре знаех през какво е преминал Ерик. Сърцето ми се сви за това бедно момче. Лично бях изпитала неговата болка от която малцина се отърсваха. Още повече, ако си просто едно нищо неразбиращо дете.

-Няколко месеца след загубата ги изкарах от съборетината в която живееха и им наех малка къща в града, защото Джо нямаше да се съгласи на повече. Всъщност, не ме питай как го убедих да се изнесе и да ме остави да им помогна.-засмя се при спомена, а аз се усмихнах.- След това му наех караваната, за да изкарва пари и да плаща половината от наема, защото нямаше никакъв шанс да си позволи целият. Така и не можах да го накарам да не го прави. И както виждаш бизнеса му върви добре.-показа с ръка към бялата каравана, поглеждайки към Джо, който сервираше нова поръчка на новодошлите клиенти с усмивка на лице. Личеше си, че беше добър човек.- Прекарвах доста време с Ерик, защото знаех, че има нужда от някого на когото да се опре, някой по различен от неговият дядо. А и защото аз самият исках да се уверя, че няма да тръгне по лошия път. Сподели ми, че мечтата му е да стане футболист, но надали щяла да се сбъдне някога. Всъщност хлапето доста си го убива. Записах го в спортно училище, купих му всичко необходимо, за да се чувства наравно с другите деца и да прави това, което обича, в замяна на това никога повече да не пропуска часове. Не се и съмнявам, че ще го чака бляскава кариера в бъдеще . Накратко, те са второто ми семейство след момчетата, макар и вече да ги виждам все по рядко.