SHE - H.S

34

Неутрална гледна точка

Бела не беше мигнала откакто изля бурно чувствата си пред Хари. Сега празнотата и умората я бяха завзели. Режеща болка вече пронизваше и без това разбитото й сърце. Тежеше й много повече, откакто когато насилствено я бяха довели тук, в Лондон. Тогава Хари й беше безразличен, човек, който беше съсипал мечтите и живота й, човек когото мразеше. Сега беше много повече от това. Беше разбил сърцето й. Беше убил пред очите й. А най-лошото от всичко беше, че тя все още не можеше да изпита онази омраза от първите дни. Нямаше я. Беше се изпарила. Сякаш беше невъзможно да я изпита повече към него. Ненавиждаше се за това.

"Наивница такава"-гласчето в главата й проговори. "Виж се само, глупачка."

Тя стана към шест и слезе долу, правейки си ментов чай за успокоение и се настани на голямата тераса на втория етаж, която й стана едно от любимите места в къщата. Беше се увила в едно дебело одеяло, топлеше ръцете си с чашата и наблюдаваше високите дървета пред себе си, които лека полека достигаха до обсега на изгряващото слънце. Беше благодарна, че къщата е притихнала и все още нямаше никой събудил се. Не и се отговаряше на въпроси, а и не знаеше какво се е случило след като беше загубила съзнание. Въобще, дали Хари беше споделил с останалите за всичко случило се.

Главата на чернокосото момиче пулсираше от болка. Затвори очи, отпускайки се още повече върху мекият стол, притиснала силно в ръце топлата чаша. Но краткото й "спокойствие" не трая дълго. Тя усети присъствие до себе си и бързо отвори очи. Познаваше този аромат. Нямаше как да го сбърка. Невъзможно беше. Потрепери, но по цялото й тяло се разля топлина. Мислеше, че отново ще я отбягва, дори и повече, след всичко което му наговори по-рано. Не искаше да го вижда, не и сега, когато всичко беше все още толкова прясно.

Какво целеше този път?

Хари се настани на столът до нейният. Беше отпуснал раменете си и също насочи поглед към гледката пред себе си. В ръцете си държеше нещо, което Бела не можеше да види добре с периферното си зрение. Но нямаше никакъв шанс да го погледне. Предполагаше в какво състояние е. Много малко му трябваше на наивното й сърце да се пречупи от гледката. Наясно беше, че зеленоокият не беше мигнал повече от два дни, дори и повече, а от това я болеше, много. А не трябваше. Той беше убиец. Заслужаваше си го.