SHE - H.S

6

Лондон

Дъждът и мрачното време бяха обгърнали Лондон. От училище знаех, че тук времето никога не е прекалено топло или прекалено студено.В повечето случаи винаги дъждовете преобладавали, а слънцето отстъпвало. Всъщност ми харесваше. Обичах дъжда. Обичах шумът му. А мрачното време не ми беше проблем. Бих казала, че ме успокояваше. Уви, сега това чувство на спокойствие беше силно заличено, може би дори никога нямаше да го изпитам отново?!

Наблюдавах едрите капки, разбиващи се по стъклото на колата, опитвайки се да потисна сълзите, които толкова много исках да пусна наяве и въпрос на време бе, това да се случи. Отвътре горях, задушавах се. Исках да викам, да плача. Исках да премахна следите от вчерашният ден. Да залича допирът на онзи човек от себе си. Исках да забравя.

Но не можех. Вчерашният ад, който преживях щеше да живее вечно с мен и да ми напомня за себе си. Отвън, раните щяха да зараснат, но отвътре щяха да останат живи. Този живот вече не беше мой. И може би никога нямаше да бъде. От вчера, цялото ми съществуване се превърна в нечия друга собственост. Аз бях нечие притежание. Бях като предмет, който даден човек е решил да вземе и да задържи за себе си. Нямах нищо, абсолютно нищо.

Лондон. Моят затвор. Мястото от което никога нямаше да се освободя, градът в който нямаше да мога да си поема и една спокойна глътка въздух. Какво щеше да следва от тук нататък? Исках ли въобще да разбера отговора на този въпрос?

Хари...въпросният „Х", автора на бележките. Той беше този който ме е наблюдавал вкъщи. Виновника за всичко случило се до сега. Организатора на цялото това нещо. Дяволът с ангелско лице. Моят кошмар със зелени очи. Човекът, който съсипа живота ми. Психически и физически. Разби ме напълно. Беше се заканил да ми покаже какво е истински ад. Направи го. Изпълни казаното и ми показа, че е напълно сериозен във всичко с което се захване.

Докато пътувахме той сложи ръка на бедрото ми, без да отделя поглед от пътя. Изтръпнах. Спомените от побоя веднага изникнаха в съзнанието ми,карайки ме силно да потреперя.

-Махни ръката си.-казах монотонно, като опитах да се отдръпна от хватката му.

Усмихна се. Знаеше, че ме съсипва психически и това му харесваше. Хранеше се с болката ми, носеше му наслада. Не отдели ръката си от мен, напротив. Тя остана да лежи на бедрото ми, а аз затворих очи, мъчейки се да игнорирам допирът му и изгарящата ме отвътре болка.