SHE - H.S

24

Хари

Вървях със сведена глава, чудейки се какво да бъде оправданието ми този път. Не че думите ми помагаха особено. Сълзите пареха на очите ми, но не исках да ги пусна надолу по страните си. Не исках да показвам пред себе си и пред света колко слаб бях всъщност. Дясното око все още ме болеше и беше синьо, а отокът на кракът така и не спадаше. Постоянно се надявах, че след новите белези по тялото ми, няма да последват нови. Чудех се, толкова ли бях наивен, за да повярвам в това?

Докато се усетя, вече се намирах пред малката къща на ъгъла на улицата. Моята къща. Моят дом. Моето детство. Моят живот. Израснах между тези четири стени. Тези четири мизерни, пропити с болка и омраза стени.

Течовете бяха постоянни. Липсваха керемиди от покрива, липсваше топла вода и отопление. Липсваше истинско семейство. Липсваше любов.

Стиснах ядно ръце в юмруци, поглеждайки съборетината пред мен от горе до долу. Мразех тази къща. Мразех всеки един член от това семейство. Но най-вече мразех себе си. Защото аз бях причината, виновникът за страданията на всички, които я обитаваха. Неочаквано бях надвиснал над всички тях – майка ми, баща ми, по-голямата ми сестра, къщата като черен буреносен облак. Аз бях този, който съсипа животите на всички.

Поех дълбоко въздух, влизайки през дървената врата. Татко беше на дивана заобиколен от бутилките с алкохол. Похъркваше леко, а единият му крак висеше надолу към земята. Отпуснах сдържаният въздух, отпускайки рамене. Отдъхнах си, поне за сега. Започнах да събирам празните стъклени шишета по възможно най-тихият начин. Изхвърлих ги и отворих прозореца, за да влезе чист въздух. Баща ми не беше помръднал, за което бях изключително благодарен в този момент. Печелех време, но не знаех дали е за добро или не.

Насочих се към стаята, която беше предназначена за мен и сестра ми, но вече три години беше изцяло моя. Взех хавлията си и се насочих към банята. Пуснах душа и ледената вода се разби право в гърба ми. Изсъсках тихо. Сапунисах тялото и косата си по възможно най-бързият начин. Когато бях готов, целият треперех. Облякох най-топлите дрехи с които разполагах и зачаках татко да се събуди. Коремът ми изкъркори, напомняйки за себе си. Не бях ял почти нищо, вече втори ден. По улиците ме бяха запомнили като просещото дете и никой не ми даваше нищо. В началото се получаваше. За един ден събирах от пет до десет долара. Носех ги на баща ми, а той ми даваше толкова, колкото да си купя нещо за ядене. Но вече втори месец все по-малко и по-малко хора се спираха при мен. Не носех почти нищо вкъщи, а в замяна на това получавах глад и множество рани по тялото си. Татко ме караше да крада от магазините, но аз така и не проявих смелост да го направя. Предпочитах неговите наказания, а не тези на закона. Преди седмица бях нарисувал две картини. Обичах да рисувам, но рядко ми се отдаваше възможност. А и единственото с което разполагах бяха листовете хартия, които съседите ни изхвърляха на боклука, а аз събирах след тях и моливът, който остана от сестра ми преди тя и мама да напуснат къщата.Опитах се да ги продам, но банда момчета, на моята възраст ги взеха и ги направиха на нищо. Бях напълно отчаян и, ако не предприемех нещо в най-скоро време, не знаех дали въобще щях да бъда жив. Или гладът, или безмилостните наказания на баща ми щяха да ме довършат.