SHE - H.S

10

Бела

Намирах се в тъмна стая. Стените бяха черни. Мебелите също. Всичко наоколо беше погълнато от мрак. Имаше два прозореца от които не се прокрадваше никакъв лъч светлина, макар, че навън беше светло. Стаята беше студена и потискаща. Настръхнах.

Не чувствах болка в гърлото или в която и да е част от тялото ми. Сложих показалеца си върху устната, установявайки, че там вече нямаше рана, а синините по ръцете и краката ми бяха изчезнали. Какво по?

Погледа ми попадна на странно позната бяла врата. Отидох до нея, мъчейки се да я отворя, но това така и не се получи.

-Ехо? Чува ли ме някой? -започнах да тропам с длани,докато паниката постепенно започваше да си прокрадва път към мен.

Получавах дежа вю. Заключена врата, никакъв отговор. Оставаше само побеснелият Хари да се появи, започвайки да ме наранява физически отново. Потреперих. Отдръпнах се от бялото дърво, но нито стъпки, нито някакъв глас достигаше до мен или ушите ми. Това ме накара леко да си отдъхна, но не за дълго.

След като не получих знак или какъвто и да е признак за някакъв шум се запътих към прозорците. Погледнах през тях, стъписвайки се почти на секундата. Това беше дворът от дома на къдравият. Градината с лалета, басейна, баскетболното игрище, всичко. В къщата ли бях?

-Какво става по дяволите?-прошепнах на себе си, оглеждайки се трескаво. Кой нормален човек би стоял в тази стая? Как съм се озовала тук и защо никой не ми отговаря?

-Бела.-глас, прекалено познат за мен ме накара леко да подскоча на мястото си. Не,това не може да е истина. Стиснах очи. Не, не, не.

Обърнах се бавно към бялата врата и от шока, който настъпи в мен, когато видях фигурата пред себе си, залепих тялото си плътно към черната стена, мъчейки се да остана възможно най-далеч от жената стояща пред мен.

Халюцинираш. Бела, мамка му, ти халюцинираш. –опитах да убедя сама себе си, затваряйки очи, но когато ги отворих, тя все още беше на мястото си.

Стоеше там, пред мен. Не се беше променила от както я видях за последно. Черната й коса си беше все така прибрана в ниска опашка, а очите й продължаваха да излъчват майчинската си топлина с единствената разлика, че не бяха уморени както през последните години преди да ме напусне.