SHE - H.S

8

Бела

Вече повече от половин час наблюдавах през прозореца на стаята фигурата на двора. Поради някаква необяснима за мен причина не можех да откъсна поглед от къдрокосият пред мен. Все още бях увита в големият суитчър, а сърцето ми най-после беше възвърнало нормалният си ритъм.

Той стоеше там. Седнал на земята до големият басейн. Беше свил колене. Палеше цигара след цигара, а шишето с алкохолната течност отдавна стоеше празно до краката му. Прокарваше припряно пръсти между шоколадовите си къдрици и потропваше нервно с крак. Часовникът на стената показваше 1:30, а сънят така и не искаше да ме улови. Отдалечих се от прозореца и седнах на леглото, оставайки сама с мислите си, които както и да ги погледнеш не бяха никак хубави.

Страхувах се. Страхувах се от този човек, страхувах се от действията му, страхувах се от настоящето...страхувах се от бъдещето. Изпитвах страх дори и от това, че дишаме един и същ въздух с него.

Какво, ако госпожа Морис не се беше появила? Щях да бъда отново пребита, но този път до неузнаваемост? Или нещо много по-лошо? На какво още беше способен той? Не исках и да разбирам.

Гласовете, разнасящи се из цялата къща ме накараха да се размърдам. На вън вече бе светло и потърках сънено очи. Чувствах се ужасно. Гърлото ме болеше, носът ми беше запушен и чувствах тялото си изключително тежко. Потреперих.

-Внимавай какво си позволяваш и си знай мястото. –крясъците на биполярният глупак отново огласяха навсякъде. Погледнах часовника, който показваше 8:30. Въздъхнах. Какво пак се беше случило, че изкарваше нервните си изблици на хората в къщата? Станах от леглото, но ми причерня и бързо тупнах отново върху него. Чувствах се смазана. Сега ли трябваше да се разболявам дявол го взел? Сгуших се в суитчъра, мъчейки се да се стопля по някакъв начин, завивайки и полуголите си крака със завивката. Стоях може би от десет минути клатушкайки се напред-назад, докато не реших, че вече мога да стоя на краката си и да отида да попитам Бри дали няма някакво хапче за гърло. Станах бавно и се придвижих до бялата врата. Пробвах да я отворя, но това така и не стана. Какво по...да не би ключалката да е заяла? Бързо допрях ухо до бялото дърво. Не се чуваха никакви крясъци или въобще някакъв минимален шум, който да показва,че има някой в тази къща.

-Ехо, има ли някой? Мисля, че ключалката е заяла и сега съм заседнала тук.-казах потропвайки с длани по вратата. Не получих никакъв отговор.-Ехо, чува ли ме някой?-започнах да тропам по-силно. След няколко минути чух стъпки и само след секунди се чу завъртането на ключ. Къдрокосият нахлу в стаята, затръшвайки вратата след себе си. Яростният му поглед се впи в мен, карайки ме инстинктивно да отстъпя няколко крачки назад.