SHE - H.S

61

Бела

Три дни се изнизаха неусетно – без тревоги, без грижи, без проблеми. Спокойствието обаче, трябваше да свърши днес и с Хари отново трябваше да се върнем в Лондон – при реалността, която не беше никак лека.

-Готова ли си?-гласът му се разнесе зад мен.

Бях се подпряла на малката веранда отпред и наблюдавах дърветата пред себе си. Днес беше облачно и максимум до половин час щеше да започне да вали като из ведро. Вече бяхме декември. Почти три месеца бяха изминали откакто кракът ми стъпи на британска земя, три месеца изпълнени с болка, тъга, но и с щастие и усмивки. Животът имаше две лица и ни ги показваше всеки ден. Един път всичко беше наред, повече от прекрасно, друг път нещата рязко сменяха посоката си, завъртайки се на сто и осемдесет градуса. Никой не знаеше какво те очаква днес, утре или след година. Всичко се случваше, защото така трябваше да бъде. Това беше нашата съдба, нашият предначертан път, независимо дали ни харесваше или не.

Ръцете на зеленоокият се увиха около кръстът ми, като подпря брадичка на рамото ми. Прикриваше прекалено добре болката и разочарованието от последните събития, които разтърсиха живота му до основи. Удивявах се на това, какво самообладание и контрол над чувствата си постигаше пред всички. Мислеше се за чудовище, изявяваше се като такова, самата аз си мислех, че няма капка човечност в него, но дълбоко съм грешала, както и всички останали. Хари също така умело прикриваше добрината си, непозволявайки да достигне до никого пряко, дори и до самият него. Движеше се между сенките и правеше добро. Той имаше златно сърце. И знаех, че никога не би наранил невинен човек. Винаги беше готов да помогне на някого в нужда, държеше на приятелите си – дори и да него показваше, държеше на мен. За това го обичах.

Нямах представа кога чувствата ми бяха ескалирали до толкова, за да осъзная и почувствам любовта си към него. Може би, когато напълно се разпадна пред мен, в нощта, когато научи кой е истинският му баща? Или седмицата преди това, която беше толкова прекрасна и незаменима? А може би от много по-рано, но чак сега ги откривах? Това вече нямаше значение. Факта, че го обичам беше на лице, а връщане назад нямаше.

Никога нямаше да забравя болката – физическата, психическият тормоз, който ми причини при първата ни среща и след това. Знаех, че и той нямаше да го направи. Виждах разкаянието в очите му заради това и то всеки един ден. Но знаех, че тези му действия нямаше да се повторят. Вярвах го и бях сигурна в това. Можеше да се караме, да си крещим, но повече никога не би ми посегнал, не би ме държал под ключ.