SHE - H.S

65

Хари

Стоях пред огромната къща на Доминик, подпрял глава върху кормилото на колата. Главата ми пулсираше от болка, а часът минаваше два след полунощ.

Прочетох всяко едно писмо в проклетата кутия и се изповръщах поне пет пъти. Никога, абсолютно никога не съм се чувствал толкова объркан. Гняв, болка, отчаяние – всичко това се беше стоварило върху мен и продължаваше да ме размазва. Не знаех какво да чувствам към Доминик.

Да повярвам на написаното от него? Да му се доверя? Нищо не оправдава проклетият факт че ме е изоставил, че ме е лъгал толкова много години. Стиснах юмруци при тези мисли.

Погледът ми попадна към задните седалки, където кутията с отворените писма стоеше спокойно и сякаш ми се присмиваше. Преглътнах буцата в гърлото си, затваряйки очи за миг.

Помогна ли ми наистина всичко това да успокоя нараненото дете в себе си или стана точно обратното?

Почукване по прозорецът ме накара да надигна рязко глава, срещайки отражението на собствените си очи. Доминик седеше пред мен с така безупречният си костюм. Стойката му беше изправена, чертите на лицето му бяха твърди, но погледът му беше нещо много противоположно на всичко това.

Той се приближи към вратата, подканвайки ме да изляза от колата, но единственото, което успях да направя беше да отворя прозореца.

-Стоиш тук от часове.-погледът му не слизаше от мен. Гласът му звучеше дрезгаво.

Аз също не отмествах очите си от неговите. Но и не го удостоявах с какъвто и да е било отговор. Просто бях забил погледа си в него – преценяващо, невярващо, питащо.

-Искаш ли да влезеш?

-Защо?-присвих очи към него.

Той свъси вежди объркано.

-Защо ми даваш тези писма след толкова много години?-гласът ми звучеше прекалено тихо, плашещо дори и за самият мен.

Доминик сякаш спря да диша, замръзнал на мястото си.

-Защо не поговорим вътре?

Стиснах очи, засмивайки се иронично. Беше твърде късно просто "да поговорим". Прекалено шибано късно.

-Щом ти задавам въпрос, ти си длъжен да отговориш на него.-разкрещях се блъскайки ръце във волана.