Бела
-Часът минава три, а ти все още не си заспала, принцесо!-Хари каза тихо, продължавайки да гали рамото ми.
Когато сърцето ми надви разума и ме принуди да му звънна, не очаквах, че ще дойде и то със скоростта на светлината. Фактът, че се беше притеснил за мен, само потвърждаваше мислите ми, че не му бях безразлична. Щях да излъжа, ако кажех че не ликувам от това, че не беше с друга жена.
Стояхме прегърнати в моето легло. Бял положила глава върху гърдите му,а палецът му потриваше къде рамото, къде някой кичур от косата ми. С почти минимални убеждения от моя страна, той се съгласи да остане при мен докато заспя. Уви, сънят обаче не идваше.
В главата ми ехтяха множество въпроси. Сцени, от последните два месеца се разиграваха наново и наново в главата ми. Усещах огромен товар на плещите си, а дори не знаех защо.
-Бела.-гласът му този път беше малко по-твърд, но отново все така тих.
-Ти също не си заспал.
Усетих усмивката му в косата си, когато се наведе, целувайки ме леко по главата.
Това бяха едно от многото неща, които не ми даваха мира. Един път беше животно, рушащо и нараняващо, дори и без причина. Друг път обаче, беше така както в момента – спокоен, закачлив, бих казала дори грижовен. Вече се страхувах да си създавам някаква илюзии, че имахме напредък в отношенията си. Както бяхме тук сега, така можеше и след няколко минути да бъда тук, но сама, с подпухнало от плач лице.
Какво, ако ти посегне отново?
Един от въпросите, които ме караха цялата да настръхна и да искам да се издрайфам в тоалетната.
За миг се сковах, усещайки студ по цялото си тяло и рязко станах, отделяйки се от зеленоокият. Той ме погледна с объркване.
-Какво става?-смръщи вежди и също се изправи.
-Аз...-не можах да довърша. Сълзите сами започнаха да се стичат по лицето ми.
-Бела.-протегна ръката си към мен, но аз поклатих глава, ставайки напълно от леглото. Потреперих. Не исках да ме докосва.
-Искам да остана сама.-положих длан върху гърдите си, опитвайки да си поема въздух. Задушавах се.
Той стана, неотклонявайки погледа си от мен. Постоя минута-две, които за мен бяха като цяла вечност и без да каже нищо, излезе от стаята, затръшвайки вратата. Затворих очи, подскачайки леко на мястото си. Когато останах сама, рухнах върху леглото. След половин часово упорито плакане, най-после клепачите ми натежаха дотолкова,за да не мога да ги държа повече отворени и потънах в "страната на сънищата."
BẠN ĐANG ĐỌC
SHE - H.S
FanfictionТя беше неговото обсебване. Тя беше неговият лъч светлина. Тя беше лекарството за всичките му рани. Тя беше надеждата му за един по-добър живот. Тя...Тя беше неговото спасение. Черните вълнисти коси, спускащи се малко под раменете. Тъмно лешникови...