SHE - H.S

47

Бела

За първи път в живота си изпитвах истински, чист гняв. Исках да крещя, да руша, но единственото, което можех да направя беше да си изплача очите.

Слабачка. В това се бях превърнала и ненавиждах този факт. А това, което ненавиждах още повече беше, че все още не можех да изпитам омраза към Хари.

Хари. Човекът с ангелско лице и душа на дявол. Толкова коравосърдечен. Чудовище. Това беше той.

-Бела, с Ан ще вечеряме, хайде ела.-Мо подаде главата си през вратата, усмихвайки ми се мило.

-Не съм гладна.-отговорих без да я поглеждам, продължавайки да гледам в една точка през прозореца.

Луи се беше обадил на Бри и бяха излезли преди няколко часа. Най-вероятно си търсеха дом, работа, чудеха се какво ще правят от тук нататък. Сърцето ми се сви.

Чудовището Хари е виновно.

Найл, Лиам, Дейзи и Зейн бяха в клуба, а следа от човекът, когото най-малко исках да виждам нямаше, за това тази вечер можех да си позволя да не слизам долу за вечеря. И без това нямах никакъв апетит.

-Но не си хапнала нищо от сутринта. Ще се разболееш. Хайде, миличка...

-Казах, че не съм гладна.-прекъснах я, повишавайки тон.

Защо никой, по дяволите не се интересуваше от заминаването на Бри и Луи? Толкова ли лесно можеха да ги забравят и да продължат напред? Защо поне Морис не поговори с Хари, за да останат? Толкова ли се страхуваха от него?

-Морис, излез!-твърдият му глас, накара цялото ми тяло да замръзне.

Кога се беше върнал?

-Миличък, тя просто е разтроена.-заобяснява се възрастната жена, защитавайки ме.

В отражението на прозореца видях как зеленоокият я побутна леко и буквално затръшна вратата пред лицето й.

-За какво си се заинатила пак?-беше рязък. Не увърташе.

Заинатила ли съм се? Та, аз имах ли право да го правя? Въобще имах ли право да правя каквото и да е,откакто ме отвлече?

Свих ръце в юмруци.

Хайде, Бела. Покажи малко воля, противопостави му се. Направи го заради Бри и бебето й. Щом никой не се застъпваше за тях, аз щях да го направя.

Поех дълбоко дъх, обръщайки се към високата му фигура, която стоеше като стена пред мен. От тялото му се носеше миризма на цигари, а по очите му можеше да се познае, че е приемал алкохол. Вложих цялата си увереност, приближавайки се към него. Сега или никога...