SHE - H.S

39

Неутрална гледна точка

-Питам те за последен път копеле нещастно, кой ти помага?-поредният юмрук на зеленоокият се заби в лицето на Андрю Смит. Той отново се изсмя, предизвиквайки викът на Хари.

-Ти....нямаш си и на представа...-спря, закашляйки се. Къдравият го беше подредил добре, след което продължи.-...какво те очаква занапред.

Хари му обърна гръб, заравяйки нервно пръсти в къдриците си. В следващият миг се обърна рязко и заби юмрукът си отново в лицето на бащата на Бела, събаряйки го със столът на земята. Приклекна до него, хващайки го за окървавената му блуза.

-Ще те съсипя. Смъртта ще ти се стори недостижима мечта след това, което ще ти причиня.-къдравият изсъска бавно и злобно срещу разкървавеното лице на мъжът.

-Те ще съсипят първо теб.-успя да каже Андрю Смит, преди Хари да го ритне в корема от което загуби съзнание.

-Зейн и Луи, разчитам на вас. Наемете хора, които да го охраняват. Ще ни погостува, докато не реши да отвори проклетата си уста.–зеленоокият погледна към приятелите си кимайки и избърсвайки с опакото на ръката си няколко капки пот от челото, след което напусна склада.

Бела

Хари, Зейн и Луи ги нямаше цял ден. Найл стоеше при нас с момичетата като някоя бавачка, но вече от два часа бяхме лишени от присъствието му, защото трябвало да бъде в бара. Лиам се беше прибрал, но не излизаше от стаята си. Мо се притесняваше за него и се беше качила в стаята му, за да го види. Бриана правеше компания на Дейзи, докато пуши навън, а аз бях седнала на дивана, гледайки в една точка.

Държанието на Хари сутринта беше в пълен контраст с това, което беше снощи. Нямаше да лъжа, ако кажех, че не бях наранена от това. Коремът ми цял ден беше свит на топка и по дяволите, място не можех да си намеря. Слава богу, ирландеца получи обаждане, че въпросната бомба е била фалшива тревога или поне това ни каза, защото аз, Бриана и Дейзи го съсипвахме с въпроси за това какво се случваше отново. Бях принудена да вярвам в това, но след това си отдъхнах истински, защото Луи звънна на Бри, за да потвърди, че всичко е наред.

Животът ми така ли щеше да продължи? Всеки ден ли щях да се чудя в какво състояние ще си дойде той? Дали щеше да се прибере жив, по дяволите? Не мисля, че бих била толкова силна, за да продължавам да издържам на това темпо. Чувствата ми не трябваше да достигат тези висоти, до които стремглаво летяха. Но не можех да направя нищо по въпроса. Те бяха на лице и връщане назад нямаше.