𝐋𝐨𝐯𝐞 𝐨𝐫 𝐇𝐚𝐭𝐞

|123|

"Казват, че копнежите са враг на душата. Завладяват я, тогава нека ни завладеят. Веднъж и телата ни да говорят, логиката да мълчи. Светът да замълчи докато се гледаме и се докосваме. Нека телата ни се слеят както се носи водата към клоните на дървото. Кога разумът е успял да подчини сърцето? Коя логика може да забави лудо биещото сърце? Сърцето ми желае като лудо. Тялото ми умира за него. Кажете ми кой може да ме спре освен аз самата."

Всички стояха спокойно срещу мен и слушаха с интерес докато аз четях романа.

-Какво бихте казали за романа?

Аз-В романа е описана любовта, в най-силната, най-чистата, най-исканата и форма.

-Ако съдим по написаното краят е щастлив. След толкова много болка заслужават щастлив край.

Аз-Не знам дали краят е щастлив, но...всеки край води до ново начало.-казах и се стъписах.

Отново ли се случва? Пак ли ми се привижда. Опомни се Мария.

Разтърсих глава и образът му стоящ срещу мен просто се изпари.

Димо-Добре ли си?-каза гледайки ме притеснено.

Аз-Да, всичко е наред.-казах мъчейки се да се усмихна.-Хайде елате да ви подпиша книгата.-казах и всички ме наобиколиха.

-В края на романа двойката се събира и заживява като щастливо семейство с три деца, но ние не знаем нищо за вас.
Това вашата истинска история ли е?

Аз-...Реалният живот не е приказка уви...

༺༻༺༻༺༻༺༻༺༻༺༻༺
Бях на малък крайбрежен ресторант. Бях потънала в мислите си докато някой не ми проговори.

-Поръчката ви.-каза сервитьора и постави на малката маса паелята която бях поръчала.

Аз-Благодаря.

Щом се нахраних отново забих погледа си в морето докато нещо друго не привлече вниманието ми.
Една не много голяма яхта приближаваше кея, а човекът вътре.... Това пак ли е привидение? Възможно ли е да е той?