Апартаментът на Ливия бе голям и празен. Тишината бавно можеше да убие човек, който живее сам и рядко кани приятели в дома си. Единственото момче, което някога бе стъпвало тук беше Майкъл – никога тишина не цареше щом той бе тук. А сега тук бе празно, но може би за Ливия беше много по – добре. Не обичаше шума много. Предпочиташе да е сама и да мисли над нещата от живота, да чете книга или да сърфира в интернет. Рядко се случваше да излиза някъде на дискотека или просто на някакво парти в дома на приятели. Момичето влезе в кухнята, оставяйки вечерята си на плота. Една от любимите й кухни бе китайската, затова тази вечер реши да похапне китайско, въпреки че до последно не бе много сигурна дали да си купи или приготви вечерята. Отиди в стаята и остави чантата си на леглото, събличайки роклята си. Бързо се мушна в банята, приготвяйки си приятна и отпускаща вана. Денят за нея бе натоварен. Събитията все още я преследваха. Все още не й се вярваше, че сутринта бе заляла с кафе шефа си. Той дори не й се скара. Всъщност можеше и да я уволни, но все пак не го направи, което си беше странно. Всеки друг може би щеше да й се разкрещи, а след това уволни.
След едночасово стоене във ваната, Ливия реши да излезе, защото имаше да върши куп неща, свързани с апартамента, също така и да проведе дълъг разговор с майка си, която щеше да й вдигне скандал. Уви хавлиената кърпа около тялото си и тръгна към гардероба в стаята й. Извади черен клин, бяла тениска и широк суитчър в син цвят. Среса дългата си коса, след което я върза на кок, от който стърчаха няколко немирни кичури. Пъхна телефона в джоба си и бе готова да излезе от стаята, за да са навечеря, когато на вратата й се позвъни. Беше си странно малко след шест часа да ти звънят на вратата, но тя въздъха и отиде да отвори вратата. Пред нея се появи усмихнат млад мъж с шапка.
- Добър вечер, госпожице. Вие ли сте Ливия Анистън? - попита мъжът, проверявайки в листа си дали името е точно.
- Да, аз съм. - усмихна му се тя.
- Имаме пратка за вас. - подаде й плик, на който имаше изрисувана маска. Ливия огледа плика, но пощальона не й го даде без лична карта. Тя му я предостави, подписа се и пожела хубава вечер на мъжът. Влезе с плика в ръце вътре и продиктувана от любопитството си го отвори. Всъщност не беше писмо, а покана. Ливия се зачете.
Уважаема госпожице Анистън,
Както аз, така и останалите, които ще присъстват биха се радвали много, ако присъствате на бала в събота. Облечете нещо секси и не забравяйте да си сложите маска.
П.С. Надявам се роклята, която ще облечете не е много къса, защото не искам да си търся по-широки панталони.А всъщност може и да облека предварително по-широки. Ще ви очаквам в събота.
Д.Б.
Ливия въздъхна и засрамена остави поканата настрани. Знаеше от кого е, не можеше да обърка инициалите накрая. Но не можеше и да отиде. Пък и какъв беше смисъла тя да е там? Без нея щеше да е по-добре, или поне според нейните разсъждения. Телефона й зазвъня в джоба, стряскайки я леко. Извади го и плъзна пръсти по екрана.
- Ало?
- Ливия, може ли да поговорим? - чу се гласа на майка й - Мелиса.
- Да, мамо. За какво?
- Мисля, че знаеш по - добре от мен. Майкъл е съсипан. Защо му го причини?
- Аз? Ами той? Отдавна нямам чувства към него. Той винаги ме притискаше. Искаше да се женим, да беше си намерил работа първо.
- Знеш, че той те обича.
- И така да е, аз не. Не съм щастлива с него. Няма смисъл да продължаваме. - и двете замълчаха, сякаш нямаше какво да си кажат. Дълбока въздишка се отрони от устните на Мелиса.
- Щом си щастлива без него ще се примирим. А и кои сме ние, че да ти се бъркаме. Знаеш, че на баща ти му е все едно дали си с Майкъл или не. Той никога не е харесвал гаджетата ти. - и двете се засмяха, продължавайки да говорят как трябва двете да излязат в събота или неделя, за да обиколят магазините и да си поприказват по женски.
- Значи наистина не е искал да носи ризата? Казах ти, мамо. - засмя се момичето, спомняйки си как миналата седмица заедно с майка си купиха една зелена риза за баща й. Той категорично бил против да носи този "гущеров" цвят, както самия той се бе изразил.
- Баща ти ме вика. Трябва да вървя. Ще се чуем утре, нали?
- Да, мамо. Чао, поздрави на татко.
Двете затвориха. Ливия взе вече изстиналата китайска храна и седна на дивана, кръстосвайки крака. Пусна телевизора и обърна на програма, на която имаше новини. Не се изненада щом чу, че се говори за фирмата, в която работеше. Извъртя очи. Лицето на шефа й се появи на екрана, карайки я да усили звука на телевизора. Даваха някакво кратко интервю, което бе взето може би по - рано днес, защото той беше със същите дрехи. Говореше за бизнеса си, който се разраства все повече и повече. Скоро трябвало да отпътува за друга държава, чието име така и не бе споменато. Отпи от сока, който си беше сипала, слушайки внимателно.
- Аз и асистентката ми Ливия Анистън, ще пътуваме за Азия другия месец. Там ще останем поне седмица, за да можем да оправим нещата с фирмите ни там. Също така ще бъда придружен и от други лица. - Ливия се задави със сока си. Защо той не й бе споменал, че ще пътуват за Азия? И докато тя се чудеше как да не отиде на събитието в събота, сега трябваше да се чуди и как да не отиде в Азия. Всъщност нямаше голям избор, иначе щеше да бъде уволнена. Взе дистанционното и изключи телевизора, ставайки от дивана. Колкото и да бе уморена имаше да върши работа, която трябваше да свърши. Запъти се към кухнята, където имаше неизмити чинии от неделя, а някои може би и от събота. След като приключи изсуши ръцете си и подреди съдовете по местата им. Умората бе по - силна от желанието й да остане будна, затова се прибра в стаята си, лягайки на леглото си. Зави се със завивката и затвори очи и потъна в дълбок сън, в който я следяха чифт кафяви очи.
