Пътуването до апартамента ми мина в мъгла. За мен всичко беше толкова объркано, несвързано, тъжно. Отхвърлянето болеше адски много, а аз не бях готова да го приема, камоли да предчувствам, че това някога би се случило. Ако кажех, че плача щях да излъжа, защото не бе точно така. Болеше ме абсолютно всичко, като се започне от главата и се стигне до сърцето ми, в което любовта ми към това бебе растеше с всяка секунда. Мисълта, че то е нежелано ме разкъсваше отвътре и ми се искаше да си бяхме замълчали. Но може би беше добре да знам какво мисли майка му за детето и връзката ни като цяло. От тук нататък щях да се оправям сама все някак. Без Джъстин, без майка му, без родителите ми... съвсем сама. Едва успях да вкарам ключа в ключалката и да вляза в апартамента си. Навсякъде беше тъмно и това ме побъркваше още повече. Пресякох растоянието от коридора до спалнята си без да светна лампите и веднага хвърлих чантата и якето на пода. Легнах на леглото и се завих през глава, скривайки се от света. Вече щях да мисля различно. Нямаше да включа в бъдещето си Джъстин, а просто щях да се преструвам, че не съществува. Но исках да го видя за последно, да говоря с него за всичко, което ме обърква, за майка му, бебето... Исках да спра сълзите си, но така и не успях през следващите секунди, минути или часове. Ръцете ми бяха притиснати към корема ми и ми се искаше вече да усещах бебето как рита, как се движи вътре в мен. Засега се чувствах самотна, не знам за по – нататък, но вероятността да се изгубя някъде по пътя си бе огромна.
Усмивките, целувките и времето прекарано с Джъстин, щеше да се запомни в съзнанието ми. Винаги щях да помня Джъстин с добро, никога не бих си помислила да използвам обиди, докато говоря на детето за баща му. Никога не бих го изкарвала страхливец, защото знам, че не е. Не бих могла да забравя любовта си, няма да мога и да я потисна. Щях да я нося със себе си, а тя щеше да ми тежи и да ме боли. Мисля, че вече полудявах, защото чувах стъпки. Дори гласове, но различавах само един. Неговия глас... Запуших ушите си за момент, но осъзнах, че няма смисъл. Той беше дошъл тук. Прекоси растоянието от вратата до леглото ми и седна от лявата ми страна. Беше тъмно, не можех да видя лицето му, но знаех как се чувства. Или поне предполагах. По тежкото му дишане установих, че е бързал, за да дойде тук. А как е влязъл не знаех, нито бях в състояние, за да мисля върху това. Може би, когато усетих присъствието му се разстроих още повече и не спрях сълзите си. Просто нямаше смисъл, защото знаех отлично колко слаба съм всъщност, а и Джъстин ме бе виждал хиляди пъти да плача и не се притеснявах да го правя пред него. Не знаех дали да очаквам да каже каквото и да е. Не знаех дали изобщо има нещо за казване. Аз ли трябваше да започна? Или може би той? Все пак той беше дошъл тук, въпреки че изрично му казах да не идва. Внимателно наблюдавах движенията му в тъмното. Събу обувките си и ги захвърли на пода, а след това свали якето си и го пусна на пода без да му пука. Най – накрая се обърна към мен. На лицето му бе изписана тъжна физиономия, личеше си, че е тъжен, а аз ужасно много исках да му помогна някак. Джъстин отвори устата си, може би, за да каже нищо, но я затвори и мълчанието продължи. Не знам дали се страхуваше да говори или имаше нещо друго.
