Гледна точка на Ливия
След като сълзите спряха да текат от очите ми, мозъка ми започна да мисли върху казаното от мен по – рано. Преди може би не го признавах, но сега смело можех да кажа, че наистина съм влюбена. И то не в кой да е, а в собствения ми шеф, за който съм една играчка, с която да се задоволява. Влязох в стаята, която баба отдавна бе обзавела по мой вкус, за да оставам тук понякога. Хвърлих се на леглото по корем и зарових глава във възглавницата. От устните ми се отрони една дълбока въздишка, а нови сълзи започнаха да се стичат по бузите ми и възглавницата. Ако някой ме питаше защо плача нямаше да мога да му отговоря. Просто изпитвах нужда да го правя, въпреки че имах опасения, че плача заради Джъстин. Той всъщност не ми бе направил нищо, просто влезе в живота ми или аз в неговия, един ден влезе в дома ми, в леглото ми, в гащите ми. Той сигурно го е планирал или и аз не знам. Размърдах се и се изправих щом чух, че телефона ми звъни. Затърсих с очи чантата, която бях захвърлила нанякъде, извадих телефона и се втренчих в дисплея. Ето сега не бе точния момент да си говорим. Натиснах „затвори" и сложих телефона на нощното шкафче, лягайки отново на леглото, но този път по гръб. Телефона отново започна да звъни, но аз просто не исках да говоря с Джъстин точно сега. Не беше момента, може би нямаше и да дойде скоро, но точно сега не исках да чувам прекрасния му глас. Щях да се разплача още повече.
Чух, че баба прави нещо на долния етаж, но не си направих труда да разбера какво точно. Вниманието ми бе привлечено от телефона ми, който ме извести, че имам съобщение. Отворих едното си око, но реших да не прочета съобщението. Не, че не бях любопитна, но просто не трябваше. Затворих очи отново, но телефона ми отново ме извести за съобщение. Леко протегнах ръка към шкафчето и взех телефона в ръцете си. Отключих го едвам, защото ръцете ми трепереха.
Две непрочетени съобщения.
„Защо не ми вдигаш, Ливия?"
Подател: Джъстин
„Добре ли си? Обади ми се по – късно. „
Подател: Джъстин.
Не знаех дали трябва да се направя, че не съм видяла съобщенията, че не съм чула обажданията и, че не съществува за мен поне днес, но пръстите на ръцете ми може би действаха преди мозъка ми.
„Добре съм. Не бях чула телефона. Съжалявам."
Натиснах „изпрати" и седнах в леглото, подпирайки гърба си на таблата.
