Два месеца по - късно
Гледна точка на Джъстин
Излязох в коридора на клиниката, за да мога да говоря на спокойствие, докато Ливия се облече. Огледах внимателно наоколо преди да вдигна телефона.
- Здравей, мамо.
- Джъстин, баба ти ще дойде на гости днес. Каза, че задължително трява да дойдеш и да доведеш Ливия. - изкиска се майка ми. Извъртях очи.
- Добре, мамо. Ще говоря с Ливия.
- Обади ми се по - късно.
Прибрах телефона си в джоба на панталона си и се обърнах към излизащата от кабинета Ливия. Беше усмихната и вървеше с листи в ръцете си. Обърна се, за да каже чао на лекарката, след което тръгна право към мен. Беше преметнала якето върху раменете си, а чантата беше на рамото й. Когато се приближи до мен усмивката й беше почти до ушите, докато ми подаваше малко листче. Всъщност не беше точно листче. Беше снимка. За да бъда честен, не виждах абсолютно нищо или по - скоро не разбирах. Вгледах се в снимката, но не можах да разбера къде по - точно би трябвало да се намира бебето. Ливия се приближи още повече към мен и с пръста си ми показа къде се намира бебето.
- Малко е. - отбелязах удивен. Бях останал без думи. Никога не съм вярвал, че мога да се изумя от нещо подобно. Беше върховно, неземно, велико... Усетих ръката на Ливия върху рамото си.
- И толкова невероятно. - отбеляза с усмивка, оглеждайки снимката в ръцете ми. Все още не можех да кажа почти нищо. Това беше странно за мен и все още осъзнаването на това, че ще ставам баща, ставаше бавно.
- Нямам търпение вече. Искам това човече да се появи на бял свят. - прошепнах, извръщайки ухилената си физиономия към Ливия. Сърцето ми запрепуска бързо в изблик на радост.
- На мен ли го казваш? Не знам как ще издържа през следващите месеци да знам, че е там вътре, а не в ръцете ми.
- Всичко ще мине бързо, окей? - докоснах бузите й с ръцете си, приближавайки главата си към устните й. Лек ток премина през, когато устните ни се докоснаха и затанцуваха в онзи приятен, вълшебен и любов танц, който само те си знаят и изпълняват всеки път. Увих ръцете си около кръста й, дърпайки я възможно най - близо към тялото си.
- Нека тръгваме. Мама се обади и ни иска за вечеря.
Ливия изпъшка шумно и се засмя, хвана ръката ми и ме поведе към изхода. Докато се изнизвахме от клиниката видяхме една майка с бебе в ръцете си, а зад тях беше бащата, който носеше нещата й. Жената ни се усмихна широко, докато минаваше покрай нас. Когато излязохме навън се увихме в якетата си, заради студа, който се сблъска с лицата ни. Отидохме на паркинга, за да се качим в колата на топло. Отключих я, отваряйки вратата на Ливия, след което седнах на шофьорската седалка и пуснах парното.
- Мислиш ли, че трябва да кажем на майка ти за бебето? - Ливия извърна главата си към мен, докато излизах от паркинга.
- Както решиш.
- Аз мисля, че вече е време. Казахме на нашите и сега мисля, че трябва и твоето семейство да узнае. - каза тихо.
- Мама ще е шокирана да разбере, че ще става баба. Представям си реакцията й. - засмях се, представяйки си как казва на детето да й казва Пати, а не бабо.
***
Към седем часа вечерта почукахме на вратата и зачакахме някой да ни отвори. Ливия се огледа притеснено, но аз хванах ръката й, окуражавайки я. Тя ми се усмихна криво, докато нервно гризеше ноктите си. Дръпнах ръката й от устата й преди да е изгризала целия си пръст. След секунди вратата се отвори и пред мен се показа баба ми. И играта започваше. Лицето й засия щом ни видя, а моето не точно, защото знаех отлично какво предстоеше. Ливия бе измъкната от ръцете ми набързо, докато гледах забляно нанякъде. Намръщих се, но баба ми ме дари с усмивка. Влезе вътре заедно с Ливия, която едва ли беше доволна от факта, че щеше да си говори с баба ми. А и е излишно да си спомням начина, по който се запознаха. Влязох в къщата, но не открих баба ми и Ливия, които вероятно бяха в кухнята.
Гледна точка на Ливия
Свъсих вежди недоволно, оглеждайки реакцията на Пати за бебето. Устните й бяха в права линия, изразявайки може би недоволство или нещо друго. Сърцето ми сякаш спря за момент, докато тя се изправяше от стола си. Въздъхнах шумно и направих същото. Очевидно бе, че тя не искаше това бебе да се появи, но то всъщност не бе виновно за нищо и най - важното - бе мое и на Джъстин и ние решавахме какво ще се случи с него. Паренето в очите ми не престана дори и, когато отворих входната врата и излязох навън. Сълзите, които държах дълго време в себе си излязоха наяве, показвайки слабостта ми, но аз не исках да се случи нищо лошо на това бебе, което значеше толкова много за мен. Седнах на едно от стъпалата пред къщата и просто се опитах да се успокоя. Погледнах към небето, на което в момента нямаше звезди, а само една луна, която беше самотна като мен в момента. Чух отварянето на вратата зад мен, но не се обърнах просто, защото знаех, че е Джъстин. На раменете ми бе поставено яке, докато Джъстин се настаняваше до мен. Не го погледнах известно време, докато ръцете му не ме придърпаха към него. Поставих главата си на рамото му, гледайки към небето.
- Всичко ще се оправи, чуваш ли? - прошепна в косата ми, опитвайки се да контролира пречупения си глас.
- Не вярвам на това.
- Тя не каза, че е против, а, че просто не сме готови за това все още.
- Джъстин, ти си мъж и може би не разбираш какво е казала тя, но аз я разбирам перфектно. - изкрещях, дърпайки се от него.
- Лив, не говори глупости. И двамата знаем, че майка ми те обожова.
- Обожава мен, но не и детето. Не разбираш ли? - извиках, ставайки от мястото си. - Тръгвам си. И по - добре не тръгвай след мен, защото имам нужда да остана сама.
Отворих задната врата на колата и грабнах нещата си, затръшвайки след себе си вратата. Тръгнах надолу по улицата, надявайки се да срещна скоро такси, защото беше ужасно студено, а аз имах нужда да се прибера по най - бързия начин. Увих се в якето си по - добре, но твърде късно осъзнах, че не е моето, а това на Джъстин. Мириса му все още не бе изпръхнал и го усещах ясно. Потреперих не толкова от студа, колкото от болката в сърцето ми. Спрях едно минаващо покрай мен такси и се качих, казвайки адреса си.
След тази нощ може би доста неща щяха да се променят...
