Гледна точка на Джъстин
Утрото може би вече бе настъпило, не бях много сигурен, тъй като в гаража нямаше никаква светлина. Бях буден от известно време и гледах изцяло към момичето в ръцете ми. Не исках да я губя, но точно това щеше да се случи, ако не внимавам. Но аз вече я бях загубил заради грешката, която направих като й връчих документи за подпис, сред които беше и документ за брак. Сега тя беше женена за мен, но не знаеше, и никой от нас не можеше да се радва. Страхувах се да й кажа. Можеше да й се случи нещо, а аз не исках. Тя значи твърде много за мен, за да я оставя просто ей така или пък да й причиня зло.
Погледнах часовника на ръката си и разбрах, че минава десет часа. Може би трябваше да събудя Ливия, защото имахме работа в хижата, ако изобщо останем тук. Надявах се да останем, защото тук имахме шанса да се съберем и да останем заедно завинаги с детето ни. Трябваше още днес да й кажа, че сме женени, защото можеше да разбере от външни лица, а това няма да е никак хубаво.
Погледнах надолу към Ливия и я улових да ме гледа. Може би се бе събудила сега, а може би преди доста време. Бях твърде замислен, за да усетя, че е будна. Ръката й все още бе залепена за бедрото ми. Тя мигаше бавно, докато погледа й бе уловен от моя. Отново затвори очите си и, когато ги отвори имаше нещо в тях, някаква искра.
- Спал ли си? - тихият й и мек глас се разнесе из колата. Обожавах гласа й, обожанах начина, по който говореше, по който се усмихваше. Беше нещо повече от принцеса.
- Да. - погалих бузата й, усещайки колко топла всъщност е тя. Усмихнах се леко и я оставих да лежи още. - Схваната ли си? - попитах я.
- Надявам се, че не.
Тя се размърда и се изправи. Наблюдавах движенията й внимателно. Имаше червен отпечатък на бузата си, който беше от бедрото ми, но щеше да изчезне. Тя изпъшка тихо и седна на седалката, махайки одеалото от себе си.
- Гладна съм. - измърмори тя, гледайки разстоянието между нас.
- Ела насам. - прошепнах, очаквайки да дойде. Тя се поколеба, но накрая се приближи към мен и постави глава на рамото ми. Ръцете й се увиха около кръста ми без дори да я накарам, а си мислех, че ще ме отблъсне или ще се противи дълго време.
- Обичам те, Джъстин, въпреки че върша глупости и не ти показвам често колко те обичам. - гласът й се пречупи накрая и може би щеше да заплаче. Не, не, не планирах това. Повдигнах главата й, за да видя насъбралите се сълзи в очите й.
- Ако ще плачеш няма да се разберем. Моля те, не плачи, защото не ми харесваш така.
- Знаех си, че ще спреш да ме обичаш. - тя промърмори, докато сълзите се спускаха по бузите й.
- Ливия...
- Не, не казвай нищо. Ясно беше, че няма да ме харесваш в този вид. - тя посочи тялото си. - Кой мъж би искал такава дебела жена, която яде постоянно?
- Аз. И не съм единствен, Лив. Слушай ме, ти не си дебела, а бременна и изглеждаш по - добре от преди. Не знам защо си мислиш, че само, защото си с няколко килограма отгоре няма да те обичам. Нима си мислиш, че съм влюбен в тялото ти?
Тя поклати главата си отрицателно и избърса сълзите си.
- Чувствам се объркана. Не знам какво се случва в живота ми. Понякога си мисля налудничеви неща и това е едно от тях. Не ме слушай, моля те.
Хванах ръката й и я стиснах силно. Нямаше да я пусна освен, ако тя не иска да го направя, но дори и тогава щях да се противя.
- Нека влезем в хижата. - предложих. Ливия кимна и ме пусна. Отворих вратата и излязох от колата, помагайки на Лив. Заключих колата и отворих гаража. Слънцето ни заслепи за един миг и ние присвихме очи.
Щом влязохме в хижата веднага се заех с пускането на електричеството. Ако щяхме да оставаме тук не можеше да сме на тъмно. Докато се опитвах да се справя с електронното табло, Ливия обикаляше наоколо, разглеждайки.
- Колко време ще сме тук? - попита Ливия, заставайки зад мен.
- Не знам. - завъртях бушоните и се отдръпнах. - Провери дали има ток и ми кажи.
- Има. - тя извика от някъде.
- Значи ставам за електротехник. - ухилих се самодоволно.
***
Гледна точка на Ливия
Пропътувахме няколко километра, за да намерим магазин и да купим продукти, за да приготвим вечеря. По пътя мълчах понеже не знаех какво да кажа. Все още не знаех какво ще правим с Джъстин. Може би щеше да е най - добре да останем заедно и да не се разделяме, защото това ще е най - голямата ми грешка някога. Довечера щях да му кажа какво съм решила за бъдещето ни. Крайно време е да спра да го тормозя по този начин.
- Нали не си забравила нещо? - попита ме Джъстин.
- Не мисля, а и се надявам да не съм, защото пътят до магазинът е дълъг.
Пуснахме музика, за да не изпадаме в огромна тишина. Не знам защо, но понякога се срамувах да говоря с Джъстин, а друг път не мога да си затворя устата.
- За какво мислиш? - чух гласът му и се обърнах наляво, но го нямаше на шофьорското място. Вместо това беше застанал отдясто и държеше вратата отворена.
- За нас. - признах. - Но няма значение.
***
Щом приключихме с обяда, решихме да легнем да спим. По - скоро аз го реших, тъй като предишната нощ не можах да спя добре, а и знам, че и Джъстин не е спал. Вероятно е задрямал за два или три часа, но само толкова. Виждах колко е уморен и нямаше как да го оставя без да поспи.
- Ливия, трябва да поговорим. - замръзнах след тези му думи. По принцип, когато някой употреби тази фраза не е за добро. Усещах, че и сега не е за добро.
- Джъстин, моля те недей да го правиш. Знам, че аз сбърках, като се опитвах да сложа край на всичко, но аз не искам да... - сложи ръката си върху устата ми, за да замълча. Погледнах го със сълзи в очите си. Щеше да каже, че вече не ме обича. Знаех си, че и този ден ще дойде.
- Изслушай ме.
- Знам какво ще кажеш.
- Повярвай, не знаеш. Сега ще ти кажа нещо много лошо. Направих най - голямата простотия на света.
Той млъкна.
- Страх ме е как ще го приемеш.
О, боже.
- Кажи ми, че не си ми изневерил.
- Не, мамка му, никога не бих го направил. - Джъстин извика и се обърна с гръб към мен. Седнах, защото ме беше страх да стоя права. Краката ми трепереха.
- Тогава какво? Убил си някой?
- Помниш ли вчера, когато подписваше документите?
- Да, но какво общо има това сега?
- Един от листите не беше документ.
Не схващах какво се опитва да ми каже. Честно, този мъж ме объркваше още повече. Не можех да го разбера.
- Щом не е бил документ, тогава какво е бил?
- Този лист... подписа ти... ние... женени сме.
Добре, че бях седнала, че иначе беше много възможно да падна. Женени? Ние? Ние, които не можем да мислим правилно? Всеки път се държим като деца, а той ми казва, че сме женени? Може би това е шега. Започнах да се смея, защото ми стана смешно. Смехът ми беше силен. Реакцията ми може би не се понрави на Джъстин и той се мръщеше насреща ми. Опулих очи и го наблюдавах известно време. Изведнъж смехът бе изчезнал и гневът се бе настанил на негово място.
- Кажи ми, че не е истина. - изрекох тихо, гледайки към него.
- Вярно е.
- Направил си такава простотия? - изкрещях и се изправих.
- Моля те, успокой се.
- Как да се успокоя, по дяволите? Ти си такъв глупак. Как можа да направиш нещо подобно?
- Не мислех.
- Не си мислел? - изсмях се саркастично и го замерих с възглавница. - Върви по дяволите с твоето свидетелство за брак. И за кого си женен? За листа? За подписа ми?
- Млъкни, Ливия.
Ядосах се и хвърлих една проклета ваза към него. Тя се разби в стената, а водата се стече по пода.
- Няма да млъкна. Докато аз мисля какво да правя с живота ни се опитваш да съсипеш всичко. Знаеш ли, че довечера щях да ти кажа решението си? Не знаеш. Щях да остана с теб завинаги, а ти постъпи по най - глупавия начин. - замерих го с още една възглавница.
- Съжалявам. Не мислех. - очите му ме гледаха безпомощно.
- Престани да повтаряш, че не си мислел. Ако не си го мислел е нямало да го сториш.
Чувствах се зле. Не исках да стоя повече с него в една стая. Трябваше да си тръгна от това място преди да съм полудяла. Излязох от къщата и седнах на една пейка в градината. Очите ми бяха пълни със сълзи, а те без да ме питат се спуснаха по бузите ми. Не можех да повярвам, че е направил нещо подобно. С удоволствие бих се омъжила за него, но това не е начина. Та той дори не ми е предложил брак. Минаха часове, откакто стоях тук. Нямаше полза. Стъмняваше се, а аз нямаше как да си отида. Едва ли Джъстин щеше да ме закара.
Влязох отново в хижата и видях Джъстин на дивана. Изглеждаше съсипан. Не целях да го разстройвам, но той ме разстрои много повече.
- Защо не си отиде? - попита ме той.
- Не мога. - отвърнах много по - спокойно.
- Нужно ли беше да ме замеряш с предмети? - попита ме.
- Нужно ли беше да ни жениш без мое разрешение и знание?
- Не знам защо го направих. - той замълча, а аз седнах до него. - Напротив, знам защо го направих. Всичко това е, защото те обичам, защото искам да те задържа до мен, а ти ми се изплъзваш от ръцете. Правиш голяма грешка, като искаш да се разделим заради майка ми. Това е глупаво.
- Не сменяй темата.
- Не я сменям. - изкрещя, бутайки чашата си на земята. Тя се счупи, а алкохолът в нея се разля по пода. - Просто ти казвам шибаната реалност. Правя всичко за теб. И вече не съжалявам, че сме женени.
- Искам да се махна от тук. - прошепнах. - Не се чувствам добре около теб.
- Не очаквах такава реакция. Прие го много по - спокойно, отколкото си мислех.
- Ако не бях бременна повярвай ми, че щях да те влача из хижата, докато не си платиш за тази глупост. - изръмжах ядно и го оставих в хола сам.
