Събуди се с мисълта, че денят й отново ще бъде провален. Опита се да задържи съня си за още, докато звънне алармата й, но така и не успя. Завъртя се още веднъж в леглото, скривайки лицето си от нахалното слънце, но не успя да заспи повторно. Часът бе едва седем, а тя трябваше да тръгва за работа, да се занимава с гневния си шеф и да върши куп задачи, една от които бе да обучи някаква стажантка, която желае да започне работа във фирмата. Понеделник никога не даваше почивка на Ливия – винаги бе затрупвана от много работа, предоставена от така милия й и добър шеф. С мъки се измъкна от така топлото легло и с бавни крачки тръгна към банята. Хладния въздух в нея я лъхна още с отварянето на вратата, карайки я да потрепери. Съблече сатенената си нощница, оставяйки я напълно свободно да се спусне на пода и пусна водата във ваната. Завъртя кранчетата, нормализирайки температурата, след това сложи пяна за вана с аромат на праскови – любимия й. Във ваната започнаха да се образуват мехурчета, които Ливия наблюдаваше известно време. След като ваната се напълни, голото тяло на момичето се потопи в приятно ухаещата вана. Тялото й се отпусна, изведнъж спря да мисли, че днес е понеделник и, че трябва да ходи на работа. Разсеяно започна да пука балончетата, изпъна краката си и подпря глава на ръба на ваната. Затвори очи за миг. Искаше й се днес да изчезне, но не за един час, а за цяла вечност.
Когато трийсет минути по – късно излезе от ваната, на вратата й се появи момчето, което вече две години твърдеше, че я обича. Майкъл бе двайсет и шест годишен млад мъж, който тепърва преуспяваше в живота. Бе си намерил работа едва преди няколко месеца, а очакваше от Ливия нещо сериозно. Всъщност той не беше сериозен. Шляеше се до късните часове на деня, занимаваше се с много момичета, но според него в сърцето му бе една единствена – Ливия. А тя обичаше ли го? Не, отдавна мина времето, през което го обичаше. Той бе направил така, че тя да се отдръпне постепенно от него. А защо все още са заедно и тя не знаеше. Нищо вече не я задържаше в тази връзка. Дори не деляха един дом. Майкъл оставаше понякога в дома й и то само за една нощ, най – много две. Ливия обичаше да е сама, а не сред много хора. Затова след работа доста често се затваряше в стаята си и не разговаряше с никого. Предпочиташе да излиза с приятели събота и неделя, отколкото през седмицата, когато след работа обикновено беше в лошо настроение.
Майкъл влезе в апартамента на момичето, целувайки я. Тя се отдръпна и тръгна към гардероба си, за да си избере дрехи за предстоящия работен ден. Игнорира молбите на момчето и все още с халат върху себе си започна да разглежда какво може да облече. Ръцете на Майк се увиха около кръста й, а тя го бутна настрани.
- Виж, не знам дали си забелязал, но нещата между нас не вървят.
- Знам това, Лив. И за това кой е виновен? – повиши тон Майк, сядайки на леглото на момичето. Тя го погледна с погнуса – това ли беше момчето, което преди обичаше, а сега не?
- Определено не съм аз.
- Точно ти си. Заради твоята работа не ни остава време.
- А заради твоя мързел всичко се разпада. Толкова време беше без работа. Искаше да се оженим? Искаше, но не и аз. Няма да се оженя за човек, който не мисли за себе си, да не говорим, че не мислиш и за мен. Мисля, че е време да се разделим. Даже е твърде късно.
- Значи късаш с мен, така ли? – с нескрито раздразнение я запита, а тя кимна. – Щом искаш нека е така.
Стана от леглото й и напусна стаята, а след това и апартамента. Сега вече Ливия беше спокойна. Не заблуждаваше нито Майк, нито себе си. Отново върна вниманието си върху гардероба, от който извади закачената на закачалка синя рокля с презрамки. Обичаше тази рокля, която си бе купила преди повече от година, когато беше по работа извън Ню Йорк. Бе се влюбила толкова много, че с последни пари си я купи. От дъното на гардероба извади високите си сини обувки. Отвори чекмеджето до гардероба, от което изкара сини бикини и сутиен. Набързо се облече, оставяйки грима за накрая, както и прическата. Застана пред огледалото в банята и нанесе малко спирала на миглите си. С очен молив подчерта сините си очи и започна да сресва косата си. Върза я на стегната опашка, стараейки се да не остане нито един кичур неприбран. Отвори чекмеджето до леглото й и извади сребърните си обеци, слагайки си ги.
Пъхна мобилния си телефон в чантата и заключи апартамента. Повика асансьора и зачака. Щом той се отвори тя се качи, поздравявайки две съседки от горния етаж. Те й се усмихнаха мило и набързо огледаха неодобрително тоалета й. Лив забеляза това, но не обърна внимание. А като се замислиш и те не изглеждаха добре. Защо се месеха?
- Извинете, може би е под достойнството и възпитанието ми, но при положение, че съм на крачка разстояние от вас, трябва ли да бъда обсъждана? – обидено попита двете възрастни дами, които колкото и неудобно да се почувстваха, не се засрамиха много и продължиха да се заяждат с момичето.
- Млада госпожице, не мислете ли, че облеклото ви е неподходящо?
Ливия се ядоса и стисна юмруци. Издиша въздуха, събрал се в дробовете й, и отново заговори:
- Извинете, че не се облякох като вас, твърде стари дами. Следващия път, когато трябва да отида на работа ще се облека точно като вас или ще ви повикам да ми изберете облекло.
Възрастните жени погледнаха неодобрително момичето. Според тях то не бе добре възпитано, но грешаха. Точно Лив си беше от най – възпитаните. Семейството й беше добро, не богато, но винаги й угаждаха за някои неща, не са я лишавали от нищо, пратиха я в университет. Възпитанието й беше доста добро. Още на двайсет години се премести да живее сама, издържайки се сама. Единствената помощ от родителите й беше заем, с който да си купи апартамент. Това бе тяхната единствена намеса. Сега нещата не стояха така. Лив работеше като главна асистентка на Джъстин Бийбър – един от най – влиятелните бизнесмени в света, който най – редовно изнервяше до краен предел момичето.
Ливия излезе от жилищната сграда, опитвайки се да не мисли за скандала в асансьора, насочи се към паркигна и отключи колата си. Остави чантата си на предната седалка, зае шофоьорското място и пое по улиците на Ню Йорк. Сутрешният трафик изнервяше младото момиче, което се опитваше да стигне на работа възможно най – скоро.
Часът бе осем и петдесет, а работното й време беше от девет. Имаше точно десет минути да стигне иначе щеше да изгуби работата си. Паркира колата на служебния паркинг и слезе от колата, взимайки чантата със себе си. Вятъра я лъхна в лицето, карайки я да се усмихва.
- Добро утро, Мелъди. – поздрави рецепциониската и й се усмихна мило.
- Добро утро, Лив. Как мина уикенда? – учтиво запита момичето, показвайки белите си зъби. Усмивката й бе широка, но всъщност й се искаше да заплаче. Знаеше, че днес щеше да е тежък ден.
- Чудесно, но ми се искаше да не свършва. Ще си поговорим през обедната почивка. Закъснявам. Господин Бийбър тук ли е?
- Да, очаква те в кабинета си точно в девет. Каза да не закъсняваш.
Ливия погледна часовника си и установи, че до три минути трябва да е в кабинета му. Остави чантата на бюрото си и хукна към кабинета на Бийбър. Почука и влезе без да чака отговор. Така бе пожелал той.
- Добро утро, господин Бийбър. – учтиво се усмихна, влизайки навътре. Джъстин само й кимна леко. Този път не беше много официален. Обикновено се обличаше в костюми, а днес бе избрал панталон от тъмносин костюм и кремав пуловер. Дори така изглеждаше невероятно мъжествено. Не напразно бе избиран за Мъж на годината няколко пъти.
- Донеси ми кафето, имам среща в девет и половина и ти трябва да присъстваш.
- Добре.
Излезе от кабинета, тръгвайки към кафе машината. Знаеше, че Джъстин обича кафето си с малко захар. Тръгна с голямата чаша с фирменото лого Bieber Productions към кабинета. Отвори вратата и я затвори зад себе си, блъскайки се в тялото на шефа си. Очите й се разшириха. Мамка му, беше загазила. Чашата беше на земята, а половината от кафето върху пуловера на Джъстин. Лицето му помръкна. Ледения му поглед прониза Ливия, която си изчерви.
- О, Боже. Господине, извинете ме. Аз... О, не исках. – започна да се извинява и да се опитва да изчисти пуловера му.
- Да, добре. Не замазвай повече петното. Извади ми някаква риза от шкафа.
Ледено отвърна и съблече пуловера си, отивайки в банята на кабинета си. Захвърли пуловера в коша за пране и се усмихна ехидно.
