Още преди разговора да започне се чувствах ужасно, усещайки какво всъщност ще се случи след малко. Ливия щеше да се разбеснее, да ми крещи, докато не се умори и се откаже, озовавайки се в прегръдката ми, на която няма да отговори заради ината си и всички глупости, които са в главата й. Откопчах колана си и се завъртях към нея, за да огледам лицето й за някакви емоции. Определено нямаше усмивка, не се радваше да ме види, а напротив – гледаше ме лошо. Заключих вратите, за да не излезе от колата и въздъхнах. Честно казано не знаех дали аз да почна или да изчакам тя да започне тежкия разговор. Предполагам, че щеше да приеме по - добре това, че сме тук, отколкото да разбере, че е омъжена за мен без да даде съгласието си. И в този момент някаква мълния ме удари, мозъка ми се завърна и осъзнах каква простотия съм извършил. Ударих с ръце по волана, псувайки тихо.- Съжалявам, че направих това, Ливия. – започнах, опитвайки се да махна буцата от гърлото си, която ми пречеше да дишам и изговарям правилно думите. - Не беше правилно да постъпвам така, но исках само да останем насаме за малко.- Имаше хиляди други варианти за това.- Определено не съм съгласен. Ти се опитваш да бягаш от мен всеки път щом се докопам до теб. Опитваш се да убиеш любовта ни и аз няма да позволя това. Ще се боря за теб, ще те преследвам навсякъде, но няма да те оставя. Дори и да бъдеш с друг пак ще тръгна след теб, дори да отидеш в друг град – ще бъда там. Няма как да ме накараш да те оставя. - Точно сега не трябва да говорим за връзката ни, Джъстин. Все още искам ясно обяснение защо ме доведе тук и не изтъквай раздялата ни като главна причина, защото няма да я приема.- Как да ти кажа, за да ме разбереш? – въздъхнах, удряйки главата си във волана. Наистина бях твърде притеснен, за да мисля трезво и може би щях да оплескам нещата още повече. - Доведох те тук, за да окрепим връзката си, да се опитаме заради детето ни да бъдем щастливи. Но знаеш ли какво? Не трябва да го правим само заради детето. Нека го направим за нас. - Ако останеш с мен ще загубиш майка си. – отговори тя ледено.- О, майната й на майка ми. Отдавна не я слушам. Вече съм голям мъж и мога да решавам сам какво да правя с живота си. Спри да правиш глупости.- Всъщност ти правиш глупости, Джъстин, водейки ме тук.Затворих очите си, за да помисля за малко. Само за това, че я доведох тук без нейно знание ми се ядоса, а ако узнае, че вече сме официално женени ще откачи. Меко казано. Как щях да й съобщя това, по дяволите? И защо не мислих, когато трябваше, вместо сега да си блъскам главата, чудейки се какво да правя с живота оттук насетне? Може би наистина я бях загубил или, ако преди десет минути не бях, то след малко официално щях да я загубя, казвайки й истината. - Нека да влезем вътре и да говорим там. Надявах се да се съгласи и чаках, в тъмната кола, отговора й. - Добре. – примири се тя и аз отключих вратите. Излязох от колата и изчаках Ливия да си вземе нещата от задната седалка, за да заключа. Не бях сигурен дали багажа в багажника щеше да ни е нужен след като разбере какво бях направил.Бръкнах в джоба на сакото си и затърсих ключа за хижата, отключих и подадох главата си вътре. Нямах представа как се пуска осветлението, но се надявах да успея да намеря поне някоя свещ, защото едва ли имаше ток в хижата. Хванах здраво ръката на Ливия и я дръпнах към мен.- Ще вървим заедно и бавно, окей? - Ясно. Но сигурен ли си, че има ток тук?- Не. – чух дълбоката й въздишка преди да се хване за ръката ми силно.- Не се страхуваш, нали?- Малко.Стиснах ръката й силно, доказвайки по този начин, че не бих я пуснал никога. Тя беше твърде ценна, за да го направя. Не виждах много, но въпреки това вървях напред, светейки си с телефона. Понякога наистина мразех тъмнината, а друг път бе приятна. Открихме ключа на лампата и аз натиснах, очаквайки светлина, но така и не се появи. Най – вероятно тока бе спрян и трябваше да се провери електронното табло. - Ще отида да проверя електронното табло.- Не. – Ливия стисна по – силно ръката ми, дърпайки ме към себе си. - Не отивай, моля те. Опасно е.- Просто ще натисна едно копче. Не е опасно.Погалих бузата й, усещайки колко студена всъщност е тя. Тук беше студено, но аз бях най – големият глупак на света и не помислих, че на Ливия й е студено. Свалих сакото си и я облякох в него, за да я стопля. Отново хванах ръката й и влязохме в някаква друга стая. Оглеждах внимателно навсякъде, за да намеря проклетото табло, което беше бог знае къде. Запитвах се изобщо да го търся ли, но след като не го намерих, търсейки цели десет минути, се примирих, че ще останем на тъмно.- Трябва да намерим къде да спим, както и да запалим камината, защото е студено. Твърде замръзнала си.- Добре съм, но ти едва ли си. Не трябваше да ми даваш сакото си. - Добре съм. – устните ми се притиснаха към челото й, уверявайки се колко е ледено. - Ако искаш може да останем в колата, но знам, че няма да ти е удобно. - Може да се окаже по – удобно и топло от тук. – тя се усмихна. Истински. Може би наистина щяхме да останем в колата за през нощта, а на сутринта щяхме да се погрижим за светлината.- Имам одеяла в багажника. Ще вкарам колата в гаража за всеки случай. Излязохме от хижата и Ливия се качи в колата, а аз отидох да проверя как се отваря гаража. След като открих дистанционното, скрито под една саксия, отворих вратите и се качих в колата. Пуснах климатика и запалих двигателя. Паркирах колата в гаража и затворих вратата, оставяйки дистанционното върху таблото. Излязох от колата и отворих багажника, изваждайки дрехи.- Накарах Мелъди да донесе твои дрехи.- О, Боже, и нея ли въвлече в това? – тя ме погледна с повдигнати вежди.- За теб правя всичко.Дори и се оженихме, но ти не знаеш. Но е по – добре да не знаеш, защото ще изпържиш топките ми за закуска и ще се смееш.- Избери дрехи, с които ще ти е удобно да спиш, въпреки че не държа да имаш дрехи. - Тогава може да спим голи и двамата, за да е честно? – тя се ухили, предизвиквайки ме.- Съгласен съм.- Няма да издържиш, Джъстин, познавам те. Веднага щом се озовем в колата ще си сложил дяволските си ръце върху мен.- Не, Лив.Устните ми се допряха до ухото й, шепнейки нежно колко я обичам. - Избирай – без дрехи или с? – застанах пред нея и въпреки тъмнината успях да видя лицето й, което бе по – прекрасно от всякога. Може би бременността я разкрасяваше все повече, правеше я толкова сладка. - Разбира се, че с. Не искам да ми се нахвърлиш. Имам си достойнство.- Знаеш, че и с дрехи мога да ти се нахвърля? Това е лесна задача за мен.Тя извади тениска и къси панталони за себе си, а на мен ми метна тениска и долнището на пижамата ми. Свалих глупавия костюм и го метнах в багажника без да ме вълнува дали ще се измачка. - Боже, какъв съм идиот. – ударих главата си с дланта си.- Какво има? – погледна ме тя, докато се обличаше. - Храна. Съвсем забравих.- Кажи, че се шегуваш. – тя простена и седна на задната седалка, пускайки краката си на пода извън колата. - Не може да е истина, Джъстин.- Съвсем забравих за храна, но предполагам имам нещо в колата.- И какво е то? Бонбон?Не проумявах как можах да забравя да купя храна. Това беше едно от най – важните неща, след Ливия. Едва ли в околността имаше магазини, но може би трябваше да се лутаме, за да открием нещо за ядене.- Облечи се прилично и се качвай в колата. Ще търсим магазини.- Нека се върнем в Ню Йорк.- Не, Ливия, искам да останем тук.Тя кимна и отиде до багажника, за да си вземе други дрехи, а аз само си взех един суитчър и го облякох. Отворих вратата на гаража и прибрах дистанционното при мен. Ливия се качи до мен и аз запалих двигателя. Внимателно потеглих, включвайки фаровете. Карах внимателно по черния път и след като излязох на главния път, увеличих скоростта. Наоколо нямаше нищо, както и два километра по – надолу. Въздъхнах недоволно, пъшкайки и скубейки косата си. Бях глупак, за да не помисля за храна, но поне има доказателства, че върша само глупости в живота си. Продължих да карам по пътя, търсейки магазин или ресторант, но не намерих нищо. Отбих край пътя и въздъхнах. Извадих телефона си и бях готов да набера, когато Ливия смъкна прозореца си и се провикна на групата хора пред нас.- Знаете ли къде има магазин или ресторант?- Два километра по – надолу има ресторант, където предлагат страхотна кухня.- Благодарим. – извика тя в отговор и затвори прозореца си. - Чу човека. Карай. Запалих отново двигателя и потеглих надолу. Пуснах радиото, но музиката не ми хареса, затова смених няколко радиостанции, надявайки се да открия нещо. Видях блещукащи светлини и надпис, който не разчитах. Спрях пред заведението и излязох от колата, за да огледам. Отворих вратата на Ливия и я извиках да дойде. Тя се долепи плътно до мен и заедно влязохме вътре. Първоначално нямаше никой и решихме, че заведението вече не работи или просто в момента няма персонал.- С какво да ви помогнем? – един глас ни стресна и извъртяхме глави към него. Пред нас стоеше чернокож мъж с бележник в ръка.- Предлагате ли храна за вкъщи? – попитах, а мъжът кимна.- Днешното меню е изписано на таблото зад вас. А за тук ще поръчате ли или само за вкъщи?- И за тук, и за вкъщи. – Ливия отговори, поглеждайки към мен. Огледахме менюто добре и умувахме дълго време какво да вземем.- Аз искам супа, зелена салата, свинска пържола, вода и хляб. – издрънках с прибор по чашата си, предизвиквайки смеха на сервитьора, който записваше поръчката.- И аз искам супа, но искам и салата, както и хляб, също така и черешов пай. О, за малко да забравя, искам и вода.- Ще се пръснеш. – отбелязах, смеейки се.- Ние сме двама, а какви са твоите оправдания за всичката храна, която поръча? – тя повдигна веждата си, гледайки ме право в очите. - Трябват ми сили, за да мога да се изправя срещу теб.- Много смешно. – озъби се тя.- Какво ще искате за вкъщи? – попита ни сервитьорът. - Имате ли закуска?- Сутрин имаме меню, ако искате може да дойдете пак.- За вкъщи искам черешов пай. – Ливия се обади до мен и сервитьора се ухили, записвайки си. - Нека са пет порции.- Сложете ни за вкъщи две порции зелена салата и пиле с ориз.- Връщам се след малко.Ливия ме погледна и се усмихна, хващайки ръката ми. Преплете пръстите ни и ги постави в скута си. Главата ми падна на рамото й и докато чакахме мислех, че ще заспя. Двадесет минути по – късно ядяхме в пълно мълчание, но едва ли имаше какво да си кажем. Бяхме заети с храната си, а Ливия се бе вглъбила в черешовия си пай. Изгарях от нетърпение да се приберем и да легнем в легло, а не в колата, но нямахме избор.- Готов ли си да тръгваме? – усетих ръката на Ливия върху бедрото си. Кимнах и отидох, за да платя всичко, докато Лив взимаше храната. Тя излезе преди мен, а аз пожелах лека вечер на сервитьора преди да се кача в колата. Запалих двигателя отново и потеглих към хижата.- Изглеждаш уморен.- Да бъда около теб е доста уморително. – усмихнах се криво.- Искаш ли да карам аз? – предложи тя.- Не, остана малко път.Видях хижата и ми олекна. Паркирах колата в гаража и угасих двигателя. Слязохме от колата, за да се преместим отзад, но първо преместих предните седалки по – напред, за да имаме повече място отзад. Оставих храната в багажника и съблякох суитчъра си, оставяйки го на предната седалка. Ливия взе одеяла и сложи едното върху седалката, защото нямаше да е удобно да стоим само върху нея, а след това изкара едно огромно одеяло и го сложи в колата. Събух обувките си и ги оставих в багажника, а след това се мушнах на задната седалка, където вече беше Лив. Придърпах главата й към скута си и тя легна, намествайки се. Заключих вратите за всеки случай, въпреки че едва ли някой щеше да влезе. Използвах голямото одеяло, за да ни завия.- Ще бъде дълга нощ. – прошепнах тихо, галейки главата й.- Лека нощ. – Ливия стисна крака ми по – силно и затвори очите си, а аз часове наред стоях буден и просто гледах какво имам и как ще се изплъзне, ако не внимавам.
