Влюбена в най-добрия ми приятел

🌟 Глава 35 🌟

Излязохме от горичката и телефона ми звънна. Свих веждите си, вдигайки.

Разговор:

-Алекс?

-Ъм.... сестричке, може ли да се прибереш вкъщи?

-Какво е станало?

-Само се прибери, моля те.

-След 20 минути съм там.

-Ще те чакаме.

-Чакай, чакаме...- преди да кажа каквото и да е, той затвори.

-Хора, аз трябва да тръгвам. Ще се видим утре.

-Искаш ли да те изпратя?- Макс, сложи ръка на рамото ми.

-Не. Ще ви пиша после.

-Добре. Само внимавай.

-Добре.- целунах го по бузата и тръгнах на бегом към вкъщи.

______________________________________

Извадих ключовете си, отключвайки вратата. Първото нещо което направих беше да се насоча към хола. Влязох и очите ми се спряха на един чифт непознати очи. Очи, принадлежащи на познат за мен човек, но изглеждаха съвсем различно от преди, заради стичащите се от тях сълзи.

-М-мамо?- прошепнах.- Какво се е случило?

-Няма го, деца. Няма го.- зарови глава в ръцете си и отново продължи да плаче.

-Кой го няма, за какво говорим?

-Изабел, татко го няма.- каза Алекс, опитвайки да не покаже никаква емоция.

-Какво имаш предвид под няма го?- попитах, усещайки сълзи да се заформят във вътрешната страна на очите ми.

-Вече не е сред нас. Ще бъде на 3 метра под земята, след броени дни.

-К-какво?- сълзи започнаха да се стичат по бузите ми.

-На сватбата на която бяхме вчера. Някой го застреля. Някакво момче. Нямам представа кой беше. Просто дойде вся паника и всичко стана бързо. Докато се усетим баща ти вече беше прострелян.

-Т-това не може да е вярно.- казах, надявайки се, че си правят шега с мен.

Когато те поклатиха глави, аз се завъртях и излязох от вкъщи. Сълзи се стичаха от очите ми. Единствения при който мога да отида в момента е Макс.

Не искам да се върна вкъщи. Не искам да виждам майка ми така. Винаги е била силна и ни е учила и ние да бъдем. Никога не сме я виждали да плаче. Може пред нас да е била силна, но с Алекс сме я чували да плаче.