Влюбена в най-добрия ми приятел

🌟 Глава 61 🌟

Няколко седмици по-късно.

Макс.

Бях в час когато телефона ми извибрира в джоба. Извадих го, поглеждайки към учителката, която стана от мястото си и се обърна към дъската.

Отключих телефона си, отваряйки съобщението изпратено от майка ми.

И героите са уморени.
*изпрати снимка*

Отворих снимката и се усмихнах. Изабел бе легнала на единия край на леглото, а до нея бяха Сам и Миа, спейки.

Бела ме сръчка с лакът в реброто, което ме накара да изключа телефона си и да я погледна. Подаде тетрадката си към мен, показвайки ми написаното.

Не се усмихвай така. Има много очи, които знаят на какво се усмихваш и ако тоя дявол разбере ще те убие.

Свих веждите си към нея.

Тя извъртя очи и написа нещо на листа.

Говоря за телефона ти.

Кимнах. Тя дръпна тетрадката си отново.

Я покажи какво гледаш.

Отключих телефона си, поставяйки го на чина и го бутнах към нея.

Тя хвърли поглед към учителката, след което взе телефона в ръцете си.

Сладки са.

Написа отново.

И после да не се усмихва човек...

______________________________________

С Бела влязохме в къщата на Изабел, качвайки се в стаята ѝ. Изабел бе подпряла гърба си на стената, гледайки към телефона си.

-Боже мой, момиче. Не съм те виждала от седмици, а се виж само.- посочи я.- Изглеждаш така все едно не си родила близнаци.

-Това е усилен труд.- Изабел се засмя, оставяйки телефона си.

-Щом така му казваш.- засмях се, приближавайки се до креватчето на Миа, взимайки я в ръцете си.

-Винаги взимаш първо нея когато си тук.

- Не знам защо, ако това имаш предвид. Просто така ми идва.- вдигнах рамене, сядайки на леглото ѝ.

-Или просто...- започна Бела, но се спря щом я погледнах.

-Изабел, прибрах се.- чу се гласът на майка ѝ. Изабел се изправи от леглото, излизайки от стаята си.