Влюбена в най-добрия ми приятел

🌟 Глава 45 🌟

Изабел:

Мама се качи в колата, носейки някакъв лист и странно изражение, което не можах да разбера на лицето.

-Мамо, всичко наред ли е?- попита я Алекс.

-Да. Отиваме до аптеката и се прибираме веднага.- каза тя на татко.

-Нещо не е наред. Моля те, кажи ми.- измрънках, слагайки ръка на рамото ѝ.

-Всичко е наред. Искам малко спокойствие да усмисля нещата.

-Добре?- облегнах се назад на седалката, подпирайки глава на рамото на Лидия.

-Няма за какво да се тревожиш. Всичко е наред.- каза изведнъж тя.- Просто говорихме с докторката и тя каза, че е по-добре, колкото се може по-скоро да минеш на домашно обучение.

-Колко скоро?

-Следващата или по-следващата седмица.

-О... Ъм... добре.

______няколко часа по-късно______

Събудих се в стаята си. От другата страна на вратата се чуваха приглушени гласовете на мама и татко, както и тези на Лидия и Алекс. Погледнах към часовника закачен на стената, показващ 21:30 часа.

-Няма да и казвам нищо.- чух гласа на Алекс.- Защо ти като добър баща не го направиш?- е, явно говори за нещо с татко.

-Защото не мога.

-Накарай мама.

-Де да беше толкова лесно. Тя прати мен да говоря с нея.

-Ами направи го.

-Ако беше лесно щях. Знаеш какво трябва да и кажа, но не мога.- изправих се бавно, приближавайки се към вратата.

-Тогава го остави по-късно да и кажеш.- натиснах дръжката на вратата, отваряйки я и излязох през нея.

-До тогава ще имам време да накарам майка ти.

-А аз Лидия.

-Кой, какво, на кого да каже?- попитах, слизайки по-стълбите.

-Ъм... никой, нищо, на никой.- отговори набързо татко.

-Не е вярно това. Знам, че трябва да кажете нещо на мен. Защо просто не си го кажете. Още докторката докато гледа на шибания екран искаше да каже нещо, но го каза само на мама.

-Не е нищо важно.- започна татко.- Не е свързано с болницата.

-Или пък е.- промърмори Алекс.