С аромат на буря +18

13-ПЛАМЕН

Юлия

Въпросите се скитаха хаотично в главата ми без отговор. Анализите заваляха, и колкото и да премислях не стигах до логично обяснение защо ми изпрати онова съобщение. Връщах се отново и отново, и колкото пъти го виждах с нея в съзнанието си, толкова пъти умирах. Една сълза капна върху белия лист хартия пред мен. Мътния ми поглед се проясни и размазаните букви се подредиха.

                                             "Покупко-продажба на недвижим имот."

Замигах нервно и сърцето ми заблъска от безпокойство. Подобни документи бяха изключително важни. Загледах се в няколкото размазани букви, върху които беше капнала сълзата ми и ме споходи пристъп на паника. Разгръщах листите, за да проверя дали вече са разписани или тепърва ги подготвях. В главата ми беше каша, нищо не помнех.

— Юлия..., Юлия — женския глас достигна до мисълта ми, а когато  вдигнах глава топлите очи на Маргарита Топалова се скитаха по лицето ми — Какво има, скъпа? — поклатих глава за отрицание след въпроса ѝ.

— Не са разписани —  виновно отвърнах с поглед на подплашен заек. — Ще ги разпечатам наново.

Погледна за миг към листите,  които държах в ръцете си и тихо въздъхна, преди да продължи.

— Знам, че не са. Разпечатваш ги за четвърти път — думите ѝ предизвикаха спазъм в гърдите ми.

— Така ли? — г-жа Топалова пусна писалката си, завъртя стола си и тръгна към бюрото ми. Колкото и мило да се държеше със служителите си се чувствах наистина неловко в момента.

— Защо не си вземеш няколко дни почивка? —  пръстите ми бързаха да пресушат мокрите ъгълчета на очите ми и се насилих да се усмихна.

— Добре съм, наистина — въздишката ѝ се отрони, преди да стисне устни за несъгласие.

— Уволнена си — преди да мигна вече гледах гърбът ѝ, а сърцето ми запрепуска бясно. Обувките ѝ затракаха обратно към нейната маса,  а аз стисках с длани  ръба на бюрото. Седна на стола и посегна към очилата и химикалката си — Виждаш ли. Толкова си разстроена и отнесена, че дори не улавяш шегата в гласа ми. Имаш нужда от почивка. Чакам те обратно в понеделник  — тя при  плъзна очилата, които стояха на върха на носа ѝ и ме погледна през тях. — Още ли си тук? Не ме карай да те уволнявам наистина,  не знам какво бих правила без теб — усмихнах се широко, макар  на сила, и поклатих глава за съгласие.