С аромат на буря +18

25-МАТЕЙ

АДРИАНА , ВАРНА

Водата пред мен беше кристално чиста. Босите ми нозе потънаха в зелената тревичка, тънките снопчета гъделичкаха стъпалата ми и ме караха да се смея. Клоните на вековните дървeта бяха натежали от мъх и се преплитаха едни в други като мост над тясното поточе, което се вливаше в езерото. Минах под една от приказните арки между дърветата, спрях и се заслушах. Усетих тихи стъпки зад гърба си, извърнах се и погледнах през рамо. Гледаха ме най-топлите кафеви очи, които не вярвах, че някога ще видя отново.

Вятърът нежно докосваше шоколадовите ѝ къдрици, а на лицето ѝ грееше усмивка по-ярка от слънцето. Вървеше между красивите горски цветя с протегнати ръце към мен. Единствено за мен. 

Затичах се към прегръдките ѝ. Очите ми се пълнеха със сълзи от щастие. Тичах с все сила, за да я достигна, преди да се окаже мираж и буквално разбих тялото си в нейното. Увих ръце през раменете ѝ и не спирах да изричам най-красивото название за всяка жена.

– Мамо!

–Здравей, буболече – едва си поемах въздух, сълзите капеха ли капеха. Прехапах устни и стисках юмруци. Притисках я силно към гърдите си и местих нервно ръце по гърба ѝ. Затягах още и още захвата си, докато не започна да става задушаващо и за двете ни. Изхлипах и сълзите потекоха.

– Не плачи – нашепна успокояващо, галейки косите ми. – Сега не е време за сълзи, мъничката ми – дланите ѝ обхванаха раменете ми и ме отдели от себе си. Меката част на палеца ѝ изтри сълзите ми. Първо от едната страна, после от другата. Очите ѝ шареха нетърпеливо по лицето ми. Ръката ѝ се спусна по светлокафевия кичур над челото ми и нежно го погали с върха на пръста си точно както правеше всяка вечер, преди да заспя. Давах всичко от себе си, усмивката ми да пресуши неспирните ми сълзи, но не можех. Гледах кафевите ѝ очи и виждах краткия си живот като на кинолента в тях. От безгрижното детство до онази нощ, когато побегнах от мъжа, когото обичам.

– Мамо, толкова много ми липсваш – притиснах се отново в прегръдките ѝ, положих глава на рамото ѝ и избухнах в тихи ридания.

– И ти ми липсваш, буболече – ръцете ѝ ме обгърнаха, устните ѝ безспирно поставяха целувки по косите ми и успокояващо шептеше "шшш", за да спра да плача. – Всичко е наред, момичето ми.