С аромат на буря +18

22-ПЛАМЕН В процес на редактиране

Юлия

Бях чувала за тези луксозни къщи за гости, но бяха ужасно скъпи. Наталия беше въодушевена, че агенцията, в която работи, им предлага отстъпки и буквално ме изнуди. Всъщност дължах ѝ го. Винаги беше до мен, докато аз хленчех  ли хленчех.

Кремавите ми дамски обувки потракаха по светлия ламинат и още от входната врата притворих устни от възторг. Всичко беше обзаведено с вкус, перфектно съчетани материи и цветове. Топло, свежо и уютно. Забелязах красивите калии още в градината и  усмивката пропълзя на лицето ми, когато ги видях в няколко вази из къщата. Големите френски прозорци разкриваха прекрасната гледка към морето. Терасата беше от дърво,  имаше много палми иии...  калии. Отново калии. Явно някой обичаше калии също толкова, колкото и аз, но когато видях масата за романтична вечеря, в мен се прокрадна мисълта, че не сме в правилната къща. Примигнах няколко пъти и се провикнах към сестра си.

  — Нати,  сигурна ли си, че сме на правилното място? — излязох на балкона и докоснах внимателно с пръсти покривката на масата пред мен. Сякаш се страхувах да не я разваля. Всичко беше толкова перфектно. Минаваше осем и половина. Беше приятно, прохладно и ухаеше на море. Наталия не идваше. Тръгнах обратно към стаята и отново се провикнах.

— Нати, объркали сме къщ... —  думите секнаха. Сърцето заблъска в гърдите ми като малко птиче в клетка. Пръстите на ръцете ми започнаха да изтръпват все едно притока на кръв към тях беше спрял.

Пулсът ми рязко се покачваше всеки път щом го видех. Онова... татуирано бедствие, което заформяше торнадо в стомаха ми само с поглед, стоеше пред мен с ръце в джобовете. Облечен със спортна риза с навити ръкави,  разкриващи татусите в ниската част на ръцете му.  Гърлото ми пресъхваше от тази гледка.

— Кажи ми, че Наталия няма нищо общо с това?

—  Не ѝ се сърди.

— Не мога да повярвам — закрачих нервно. Скрих лицето си с длан, а другата сложих на бушуващия се от нерви стомах. Спрях, затворих очи и започнах да дишам дълбоко, за да се овладея.

— Юлия, искам просто да поговорим. Не заслужавам ли поне пет минути? — гласът му звучеше тих и изморен.