С аромат на буря +18

26- Баяр

Значи, само да сте посмели да прочетете тази глава за пет минути. Четете баааавввнооо.

Писала съм я в нечовешки условия, което ще рече детски крясъци, песни, тичане нагоре- надолу, виене като чакал (имитиране на вълка от филмчето Белия зъб ) и още куп неща, които не ви трябва да знаете.  Ако някъде в главата видите "Млъкни за малко бе, дете" да знаете, че няма нищо общо с историята. Ако нищо не разбирате в главата, никой няма да ви вини. Самата аз не знам какво съм сътворила.

 Приятно четене.

Марсел, София

шест часа по-рано

Поех дълбоко въздух и скръстих ръце пред гърдите си, сякаш исках да заглуша ударите на сърцето си, за да не бъдат чути от околните. Като часови на пост, стоях пред прозореца и с празен поглед оглеждах двора на външно министерство. Онова натрапчиво чувство, което дърпаше безпокойството ми, че нещо лошо ще се случи, отново оживя в мен.

Минаха пет години – зашептя мозъкът ми търсещ спасение в тези три думи. Искаше ми се да вярвам, че всичко е зад гърба ми, че сме преборили призраците от миналото и че вече нямаха власт да ни преследват за онова, което сторихме.

Пръстите  ми се спряха във вътрешните ъгълчета на очите, и в опит да разсея насъбралото се напрежение, силно ги притиснах. Една част от мен умря онази нощ, остави незаличим белег в душата ми и една празнота, която завинаги остана да зее в сърцето ми, но някъде дълбоко в себе си знаех, че трябваше да го направим.

Той е мъртъв. Нека е просто лошо предчувствие. Нека поне този път е просто лошо предчувствие.

Затворих клепачи. Бях изморен от прелитащите из главата ми мисли.

– Ей, изглеждаш като ударен от товарен влак. Всичко наред ли е? – гласът на Борислав, охраната на един от министрите ме измъкна от тихата събеседа с мозъка ми и инстинктивно погледнах към затворената врата на заседателната зала. – Скоро няма да приключат – смотолеви изпъвайки ръка с чаша кафе към мен.