С аромат на буря +18

26-МАТЕЙ

"Никога не знаеш колко си силен, докато не попаднеш в ситуация, в която да бъдеш силен е единственият избор, който имаш." Неизвестен автор

Матей, Варна

Паркирах пред блока и останах в колата вперил поглед в нищото. Охлаждащата перка на двигателя беше единственият звук нарушаващ тишината. Погледнах към черния екран на телефона и едва се възпирах да не протегна ръка към него. Не смеех да се обадя в болницата. Невидимите пръсти на страха се бяха впили в сърцето ми и го караха да прескача неравномерно заради страха от отговора, че все още е в кома.

Отпуснах глава на седалката и продължих да се взирам, но този път в дръжката на вратата. Исках да протегна ръка към нея, да я отворя и да тръгна, а не смеех. Можех да подуша как болката ме дебне. Като крадец на улицата, който ме чака зад ъгъла, за да ме стисне за гърлото. Въздъхнах уморено и притворих клепачи за миг. Из тясното пространство в купето се разнесе ароматът ѝ и ме изпълни с приятно чувство. Лениво усещане, което плавно ме понесе до границата на полу-сън. Леки тръпки преминаха през тялото ми и захвата на ръцете ми постепенно се отпусна. Ликът на Адриана изплува съвсем ясно в съзнанието ми. Красивите ѝ устни се изпънаха в закачлива усмивка, а нежното ѝ гласче погали сетивата ми.

– Здравей, шампионе – обви ръце около врата ми и прилепи тялото си в моето. Наклоних глава встрани в очакване устните ни да се слеят, но вместо нежна целувка улових шепота ѝ пред лицето ми.

– Целият ни живот е броеница от последствия. Аз съм последствието на твоя избор, Матей.

Сепнах се, сърцето ми пощуря, и цялото ми тяло се разтресе за няколко дълги секунди. Едва ли бях се унесъл за повече от минутка-две, а вече бях плувнал в пот. Раздвижих се и нервно заоглеждах наоколо. Господи, тези думи не ми даваха мира. Бях на прага на лудостта. Прокарах пръсти с раздразнение през косата, а после покрих лицето си с длан. Отворих вратата, стъпих на асфалта, и ботите ми потънаха в насъбралата се вода по тротоара. Изправих се и се заслушах в глухия градски шум. Снегът беше започнал да се топи, ледените висулки се рушаха, а улички, тротоари и малки пресечки бяха потънали в киша. Бяха абсолютно отражение на душата ми. Вървях с ръце в джобовете, с наведена глава и се ровех из изтощения си мозък какво ме свързваше с нея в миналото. Скачах от мисъл на мисъл и всеки момент свързан със съня, ми създаваше неприятно усещане. Казват, че спиралата на времето е ключът и рано или късно всичко се повтаря, за да ти даде шанс да поправиш миналото. Това ли беше този сън? Начин да поправя миналото, но как? Не разбирах...