С аромат на буря +18

22- Баяр

Микаела

Баяр разучаващо местеше погледа си от мен към Марсел и обратно вече за четвърти път. Сянката на раздразнение, която първоначално сгърчи лицето му се отдръпна и плавно премина в болка.

Простенах под носа си, когато осъзнах как изглеждахме отстрани. Не само че с Марсел бяхме изключително близо един до друг, но и се намирахме почти под стълбището на ресторанта заобиколени от саксии с буйна растителност. Идеалното сляпо петно за усамотение.

Тежката въздишка на Баяр беше като юмрук запратен в корема ми, а когато безмълвно се обърна и тръгна, коленете ми съвсем се подкосиха.

– Леле! Български мъже били много чувствителни.

Вече бях направила няколко решителни крачки след Баяр, но Марсел произнесе думите с подчертана ирония, която не можах да подмина. Завъртях се на пръсти, при това съвсем демонстративно, давайки време на сарказма си да се прицели право в мъжкото му его.

– Ако питаш мен този мъж току-що ти спести извита ръка и счупени кости. – Марсел присви очи с любопитство, сякаш нямаше понятие за какво говоря. Каква игра играеше?! При други обстоятелства бих останала, за да му покажа още от шампионските си умения по сарказъм, но точно сега имах други приоритети.

– Баяр... – заговорих задъхано, мъчейки се да синхронизирам крачката си с неговата, когато го достигнах.

– Очевидно времето, през което сте заедно в имението не е достатъчно за онова, което имате да си кажете – той не забави ход нито за миг, а аз усещах как кръвта се отдръпва от лицето ми и все повече заприличах на прозрачен лист хартия.

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че говорихме за бомбата?

– И вероятно силната музика и непосилният шум в този изискан ресторант са били причината да си толкова близо до него в най-затънтеното кътче, нали?

Животът вероятно ми правеше напук и си играеше с нервите ми. Ситуацията беше същата като онази в Бургас с Валентина само че с Баяр си бяхме разменили ролите. Думите му се къпеха в проклета ирония и се забиваха като шило в гърлото ми. Давах всичко от себе си да раздвижа езика си и да кажа нещо смислено, а не можех.

– Ти сам каза, че не вярваш в теорията на полицията. Трябваше да говоря с него.

– Тази нощ, преди да излезеш, твърдеше, че бомбата не е била за теб, а за момчето от съседната кооперация. Изведнъж виждаш Марсел и мисълта ти тръгва в друга посока, така ли?