С аромат на буря +18

8-ПЛАМЕН

Пламен

Треперещите ѝ пръсти отметнаха  кичур коса назад, но когато забеляза, че не може да овладее  ръката си, бързо я върна обратно до тялото си.  Оставих кутията с храна настрана и увих ръце около кръста ѝ, преди да успее да стане от скута ми.

— Погледни ме —  приятното ми настроение се беше изпарило, а тонът ми  твърде суров и не подлежеше на възражения. Изпънах длан и без да губя време в  излишни въпроси, изстрелях късото изречение  —  Дай ми телефона — тъмните ѝ ресници се раздвижиха нервно, поклащайки  глава за отрицание. — Юлия, някой ти звънна и пребледня като бродник, ти ли ще ми го дадеш или сам да го взема?

— Беше... б-беше по работа — погледнах към красивото ѝ лице, откъдето ме гледаха онези кристално прозрачни очи, както в онзи следобед, пропити  от  страх и  бесните ме обземаха само като виждах напиращите сълзи.

— Трети път няма да те моля — ирисите ми потъмняха и застинах с намръщено изражение, след което винаги идваше урагана Пламен.

Тази неувереност, с която изви ръка към чантата, за да извади телефона само засилваше моето нетърпение. Пръстът ми пропълзя по екрана, отворих съобщението и замлъкнах за кратко. Разходих нервно език из устата си и четях, докато почиствах и малкото останала храна по зъбите ми, които вече скърцаха, а мускулчето над горната ми устна нервно се надигаше.  Копелето беше някъде наблизо, щом знаеше, че тя обядва с мен, но наоколо гъмжеше от народ и нямаше смисъл да го търся.

Онзи поглед  на огромно безпокойство изпълзя  на лицето ѝ и побързах да пропъдя бурята от очите си, преди уплахата да я е погълнала изцяло.  Палецът ми се плъзна милвайки долната ѝ устна, преди да заговоря.

— Хей... аз съм последният, от когото трябва да се страхуваш.

— Погледът ти преди малко крещеше друго в лицето ми — гласът ѝ се разлюля несигурно и постепенно ме обгърна вина, че причината за това потреперване  бях аз. Поставих длан на лицето ѝ,  шепнейки  толкова нежно, че думите бяха като издихание.

— Целуни ме — еротичните устни, към които чувствах обсебеност се приближиха към мен, а между няколкото сухи целувки и  мляскащи звуци, плътният ми глас ги погали отново — Не искам да виждам страх в очите ти, но ако ще се страхуваш от някого, то този някой ще съм аз. От всеки друг бих го приел като обида. Разбра ли ме, сладка? — страхът в очите ѝ изчезна и смъкна левъла ми  на бяс едно ниво по-надолу. Пуснах обратно телефона в чантата ѝ, и вплетох пръстите на ръцете си отпуснати на коремните ми мускули.