С аромат на буря +18

6-БАЯР

БАЯР

Очите ми се стесниха питащо и колкото повече се взирах в нейните, толкова повече си припомнях първото правило в софтуерното инженерство.

Не дърпай системния администратор за опашката!

А аз току-що вбесих моя и направо изкоруби захранващият ми кабел. От първия миг, в който завъртях език в устата на тази жена, изсмука целия ми самоконтрол, а сега разби и единственото правило в мъжкия ми кодекс. Имах едно шибаното правило, дявол да я вземе! Едно правило и то беше - никакви девственици. Те бяха като дресьор за опитомяване и събуждаха нeобясним, зверски апетит за притежание, след който крещиш като гладна хрътка - Моя! Моя! Моя! Сякаш си направил уловът на века, а истината бе, че уловеният си ти. Примери около мен колкото искаш.

Нямах идея дали аз залитнах крачка назад, или тя ме избута, но вратата на асансьора се затвори пред лицето ми. Стоях като попарен и се взирах в размазаното си отражение на хромираната врата, докато мисълта ми препускаше като сървърите на Айти Глобул, но с една разлика. Бях меко казано дезориентиран.

Краката ми се чудеха накъде да ме отведат и обикалях като животно в клетка.

Някой като мен, който дяволски обича секса и девица?! – прокарах ръка през косата си. – Ужас! Тя е права, нищо няма да излезе – разклатих пръст за съгласие и с две бързи крачки тръгнах към вратата.

Дум. Дум. Дум. Шибаното ти правило вече не важи, задник такъв – възропта бумтящото нещо в гърдите ми. Завъртях се на пети и застинах загледан в голямото стълбище. Сякаш светкавица блесна пред мъжките ми очи и мозъкът ми внезапно открехна вратата към моето осъзнаване, а именно, че вече беше късно.

Дяволски бях лапнал по Микаела.

Затичах се от партера към втория етаж и се молех, докато стигна, проклетият ми език да излезе от летаргията, в която беше изпаднал, и да кажа нещо смислено. Сега, когато забавната част от живота ми, а именно да се въргалям с тази и онази бе напът да ме съсипе, вече не ми се струваше толкова забавна. Чувството за отхвърляне и страхът да не ме отрежат до момента ми бяха непознати, а от трийсет секунди самата мисъл ме влудяваше.

–Ще ме отреже, мамка му, ще ме отреже – промърморих, малко преди да взема последните стълби и да застана на площадката пред асансьора на етажа. Намръщих се на собствените си мисли и тръснах глава, за да ги пропъдя.