С аромат на буря +18

2-ПЛАМЕН

Юлия

Соленият вкус на сълзите събуди сляпа омраза в мен и изпълни ирисите ми с непозната жажда за болка, жажда за мъст. Присвитите ми очи поглъщаха всеки стон, всяка молба, която се изтръгваше от треперещия глас на Николай, към мъжа с мастилото по ръцете.

Бяхме заедно от четири месеца.

Четири месеца!

Думите отекнаха провлачено в мозъка ми, докато се взирах в него. Шептящият му глас не веднъж ми беше казвал:

"Обичам те."

Повръщаше ми се от тези думи.

Празният ми поглед продължаваше да се взира в същата тази врата, която Николай тръшна зад гърба си, зарязвайки ме с онзи, след като ме проигра на карти. Продаде ме като ненужна вещ, вехтория, стока, проститутка, покер размяна. Молбите ми да се върне изпълваха тясното пространство на банята, където успях да се заключа, за да позвъня на сестра си. Дланите ми плющяха по плочките от яд, болка, безсилие и се свличах безпомощно от грозното му предателство. Молех и мъжа пред вратата да си тръгне. Обещавах, че ще му платя парите, които Николай му дължеше, но останах нечута.

Стиснах силно клепачи и тръснах глава, когато гласът на онова животно отново забуча в ушите ми. Тътенът от блъскащите му юмруци по вратата на банята, която разби само с няколко удара, закънтя в главата ми. Застъргах с изпочупени нокти по скалпа си, исках да изтрия спомена от грозния му смях, докато ме влачеше към спалнята. Още усещах допира на ръцете му по себе си. Тялото ми гореше от охлузвания, синини и за пореден път заопипах стената зад мен, за да се изправя. Татуираният вече не ми се струваше толкова страшен. Поех си няколко пъти въздух, повдигнах треперещата си брадичка и нашепнах, колкото можех по-ясно.

– Той е левичар.

Пламен

Все още коленичих до мъжа лежащ на пода, когато гласът ѝ достигна до мен и ме накара да се загледам някъде в пространството пред себе си. Устните ми се разтегнаха в моментна усмивка, преди да надникна през рамо към нея. Верно беше кораво момиче и мисля, че току-що спечелих доверието ѝ.

Нов писък и лява счупена ръка.

Няколкото плахи стъпки, които направи ясно ми показваха, че уплахата още има контрол над нея и едва стоеше права на краката си, а тежестта от случващото се я караше да се превива на две и да търси опора в стената. Отново вдигнах ръце и разперих длани напред, за да ги вижда.