С аромат на буря +18

19 - МАТЕЙ 🔞

Адриана

Гърбът ми опираше в гърдите му, но засмукващата сила на думите му ме караше да се обърна с лице към него.Чувах гласа му отново и отново в главата си. Усещах вибрациите на словата му, ясни и отчетливи да минават по цялото ми тяло. Извърнах се и го погледнах през рамо. Потъвах в кафевите му очи, които в този момент събаряха и последната тухла от стената, зад която се бях скрила с години. Погледнах по-надълбоко. Ровех в душата му, за да се убедя в истинността на тези думи. Две думи, които имаха такова огромно значение. Две думи, които имаха силата да спрат времето. Две думи, които ме понесоха до висините на небостъргач. Хиляди чувства се блъскаха и препускаха като стадо коне през тялото ми в надпревара да бъдат почувствани. Опитвах се да укротя бясно туптящото си сърце и положих длан на гърдите му, за да доловя ритъма на неговото. В тялото му беше същото. Буря. Емоциите в него блъскаха с бесни удари като по барабан. Дълбок, масивен тътен се пръскаше по гръдния му кош. Постави дланта си върху моята и нашепна в лицето ми, сякаш беше уловил мисълта ми.

– Често се случва устата ми да е по-бърза от ума ми, но този път не е така.

– Матей...

– Не казвай нищо – пръстите му се скриха на топло в косите ми и ме притегли към устните си. Целуваше ме с изпепеляваща тиха лудост. Всяко движение на езика му до моя беше питащо и молещо да му отвърна. Не усещах студа около нас, не изпитвах нужда дори от въздух да дишам. Не исках нищо друго на света, освен тази приказка с Матей никога да не свършва.

Устните ни се отделиха. Пръстите му продължиха хаотично да ровят из косите ми. Погледът му шареше нервно по лицето ми, гръдният му кош се надигаше тежко, а в очите му се таеше копнеж и го издаваше, колко силно се нуждае от моя отговор всъщност. Думите започнаха да се надигат в гърлото ми. Изгаряше ме нуждата да ги пусна гласно. Дъхът се върна в устните ми.

– Обичам те...

Затишие. Едноминутно бездействие, в което беше загубил всякаква двигателна способност. Сякаш мозъкът му се рестартираше. Като че ли търсеше някакъв сложен алгоритъм, някакви инструкции, с които да започне отново да функционира. Ръката ми все още лежеше на твърдата му гръд и ударите на сърцето му се разбиваха във възглавничката на дланта ми.