С аромат на буря +18

24-ПЛАМЕН В процес на редактиране

ПЛАМЕН

Дъхът ми се разбиваше в косите ѝ и незнайно защо не помръдвах. Сякаш  се бях  сраснал с извивката на вратлето ѝ и дишах като животно, което си е заклещило врата между решетка.

— Пламен — нашепна името ми питащо. Инстинктивно затегнах ръцете си, когато се опита да се отдръпне. Бях се бетонирал с асфалта под краката ми и всичко, за което мислех, е глътките въздух, които трудно повдигаха гърдите ми.

Мамка му, така ли се прави? Просто го пускаш  като бомба?

Шокът запълзя по вените ми.

Чист екстракт от първокачествен шок!

— Кажи нещо  — пръстите ѝ  галеха тила ми. Опитвах се, но думите не излизаха. Имах нужда от още секунда да осмисля какво ми каза. Бях я приклещил да не мърда. Продължавах да дишам тежко, но някак се отърсвах от лапите на вцепенението, в което ме натикаха думите ѝ. Желанието ми да я целувам се засилваше все повече и повече, но преди да заровя език от щастие в устата ѝ го раздвижих питащо.

— Кажи го пак —  помолих да повтори, докато я зяпах слисано.

— Бременна съм — нежното ѝ гласче погали слуха ми, но стоеше и ме гледаше сериозно.

Рязко ме обземаше нова вълна на паника. По-силна от първата. Тази нейна сериозност ме плашеше. Беше застинала така все едно избираше кой план за убийство да реализира, след като съм съсипал  кариерата ѝ на бъдещ адвокат. Мисълта ми пропускаше като Honda CBR 600 RR срещу бетонна стена, в която всеки момент щях да се разбия. Да, знам, че беше едва на 22. Гонеше кариера, следване, нооо...  — реших  да спра да водя монолог наум и да  разсъждаваме гласно.

— То–това лошо ли е? —  изстрелях първата глупост породена от покер изражението, с което ме гледаше.

— Казвам ти, че съм бременна, а ти ме питаш дали това е лошо? — нервните ми движения и почесване по тила не закъсняха.

— Имам предвид колко съм оплескал нещата? — побързах да се поправя. — Искам да кажа. Знам, че спомена проклетия презерватив. Аз... излязох навреме. — Юлия повдигна вежди и скръсти ръце пред гърдите си —  Имам предвид... е очевидно е, че не съм успял —  посочих с длан към плоското ѝ коремче —   човечето се е докопало до теб, преди да успея да го изстрелям в друга посока. 

— Плам...

— Искам го — прекъснах я, преди да чуя цялото си име. Стиснах зъби и зачаках нейната дума.

— Искаш го? — гласът ѝ потрепери леко от изненада, а може би беше от щастие не съм сигурен, затова продължих да пришпорвам мисълта си. Дланта ми запълзя към коремчето ѝ. Меката част на палеца ми рисуваше линии по стомаха ѝ, сякаш търсех къде точно се намира малкото човече. Приближих се... нееее, буквално залепнах за  тялото ѝ. Поставях целувки в редичка на всеки милиметър от шията, докато не намерих устните ѝ. Дланите ми обхванаха лицето ѝ.

— Знам, че сме заедно  от няколко месеца. И вероятно съм на шибан изпитателен срок. А очевидно съм се провалил и на поправителния. — Устните ѝ се извиха в моментна усмивка,  но отново застина сериозно. — Юлия знаеш, че те обичам.

—  А аз знам, че ще бъдеш прекрасен татко  —  присвих очи към нея, нейните искряха със закачливи проблясъци — Ужасно си сладък, когато си под паника.

—  Нарочно го направи, нали?

— Кое? — кикотенето ѝ заглуши въпроса ѝ.

— Тази покер физиономия, с която ме гледаше.

—  Сърди се на хормоните, а за тях си виновен ти. Следователно сърди се на себе си.

—  Калпазанка. Просиш си наказанието —  прехапа устни и втри длани в гърдите ми — От кога знаеш за бебето? —  меката част на палеца ми се плъзна по долната ѝ устна.

—  От вчера.

— И ми казваш чак сега?

—  Опитвах се да измисля как да ти  го кажа...  по така.

— И избра да  го пуснеш  като бомба с панделка?

—  Така ми подействаха и на мен  двете червени чертички от теста за бременност. Не възнамерявах да ти го кажа тук. Просто се изплъзна от устата ми, преди да се усетя.

—  Обичам двете червени  чертички.

—  Ще те попитам пак след година, когато си заобиколен  от памперси и бебешки плач. 

—  Това, че си бременна ще  ми спре  ли секса?

— Само когато съм ти бясна — устните ѝ се изпънаха в широка усмивка  и обви ръце около тила ми. Ръцете ми галеха коремчето ѝ защитнически и отново зарових лице в косите ѝ.

— Сега ли се казват поздравленията или след девет месеца?  — гласът на Баяр ни върна в реалността. Хората около нас бавно изплуваха като в матрица и започваха да стават отново триизмерни. Усмихнах се широко на Стилян, Баяр и Алекс. Очевидно бяха следили целия развой с нестихващ интерес.  Вдигнах момичето си на ръце и я понесох към мотора под звучните им закачливи подмятания. Всичко се развиваше по-бързо отколкото очаквах, но какво пък.... съдбата  обича  смелите...