¶𝐏𝐞𝐫𝐟𝐞𝐜𝐭𝐢𝐨𝐧 [H.S]

62 глава.

Познавах прекалено добре Ев , за да знам, че не ми е повярвала и че със сигурност няма да ми звънне, защото ако исках да говоря щях да го направя. А аз наистина не искам да говоря, за това. Прибрах телефона в задния си джоб и излязох от стаята. След като успях да премина през групичката с електроните цигари и се добрах до стълбите, слязох по тях. Спрях на третото стъпало преди да докосна пода, хората минаваха покрай мен, а аз бях като видяла призрак. Всъщност видях нещо по-лошо...

-М-може ли да поговорим?- тъмнокосият изкачи едното стъпало и пъхна ръцете си в черното си сако.

-М-моля те. О-остави ме.- въздъхнах и се опитах да го заобиколя.

-Хейли, само за минутка. Моля те.- той хвана лакътя ми и ме обърна към себе си внимателно, лицето ми се срещна с червения му плетен пуловер и евтиния парфюм.

-А-аз... не знам.- въздъхнах и погледнах зад него, където видях Хари седнал на фотьойла в кухнята докато Бу му танцува.

Погледа му се заключи върху моя и усетих чувство, което не бях чувствала докато бях с него... вина, вина, че ще направя точно това... Той беше човека, който ми помогна да преодолея до някаква степен пиянските вечери и раздялата, а сега ще го оставя така... сам... Но той има Бу, Евелин и Кейра, може да продължи да се занимава с тях. Прекъснах очният контакт, обръщайки се към Гейл.

-Минута.- въздъхнах и тръгнах по стълбите.

Може би правех грешка, но се надявах да не съм права. Може би той не го беше направил нарочно... сега като виждам Хари... един ден с една, вечер с друга, у други ден с трета, започвам да си мисля, че Мигейл може и да не го е мислел или пък просто им е в кръвта, да изневеряват. Всички мъже са еднакви! Изкачихме стълбището и се запътихме към една спалня, където може да си поговорим на спокойствие. Влязох в една стая, а след мен дойде и Мигейл, той се настани на леглото и потупа мястото до себе си, но аз не седнах до него, а просто скръстих ръце пред гърдите си и застанах пред него.

-Виж, не знам за какъв ме мислиш или за това дали си струва да водиш този разговор с мен,  но...- той направи пауза, въздъхна и се изправи- но, наистина нямах никаква вина и толкова време се опитвах да ти покажа това, но ти ме игнорираше.- той извади телефона си и го обърна към мен.

Преместих погледа си от Мигейл към устройството, където ясно се изиграва случката, която вече бях виждала. Много добре знаех, че това са кадри от камерите в болницата. Как не се сетих да ги проверя? Може би бях прекалено съкрушена за да го направя... Мигейл беше прав, той няма вина за целувката им... онази е виновно.