¶𝐏𝐞𝐫𝐟𝐞𝐜𝐭𝐢𝐨𝐧 [H.S]

74 глава.

Гледна точка на Зейн:

Вече шофирах без посока от два часа, че може би и повече. Проблема беше, че Хейли изобщо не беше на този свят, тя просто се беше сгушила в якето ми и гледаше през прозореца към дърветата, които изминавахме. Не знам какво и има, но със сигурност трябва някак си да и оправя настроението или поне да разбера какво и има. Причина едно: Тя е прекалено добър човек. Причина две: Никога не е била толкова тиха. Причина три: Хари ще ме убие, ако не и помогна!

-Хейлс.- продумах за първи път от както излязохме. -Знаеш ли къде отиваме?- попитах, този път, отделяйки погледа си от пътя към нея... очите и бяха зачервени, а долната и устна вибрираше, имаше засъхнали следи от сълзи, а очите и все още бяха влажни.

След като успях да доловя вида, в който е по най-бързия начин успях да паркирам колата надалеч от празния път. Изключих акумулатора и си махнах колана, след което веднага я прегърнах. Тя закри лицето си с ръце и се подпря на гърдите ми, увих ръце около гърба и и се опитах да изчакам да се успокои, но не ставаше. Тениската ми отдавна се беше намокрила със сълзите и, а тя продължаваше да се разкъсва.

-Шт, всичко е наред, нали?- опитах се да бъда крайно мил, не защото бях груб човек, ами... просто никога не бях успокоявал момиче.

-Н-не.- тя изхлипа и леко вдигна главата си, гледайки ме право в очите. Сърцето ми се сви само от вида. Не можех да видя щастието или дори раздразнението в очите и, виждах само и единствено малко наранено момиченце.

-Можеш да ми разкажеш, нали?- продължих да се опитвам, избърсвайки сълзите и. Как можеше някой толкова позитивен да бъде в такъв вид. Мисля, че щях да пребия този, който я е наранил преди Хари или може би щеше да е най-добре да го направим заедно. Никой не наранява приятелите ми! Никой!

-З-знам-м...- тя потвърди, но виждах, че не е готова да ми разкаже. Точно в този миг телефона и иззвъня, тя го взе в ръцете си и го погледна с някак празен поглед, прехапа долната си устна докато все още не откъсваше очите си от излязлото на екрана име.-Може ли да ме оставиш сама, за малко?- попита, вдигайки погледа си от все още звънящия телефон.

Кимнах и излязох от колата, затваряйки вратата след себе си, заобиколих я и застанах над асфалта, който гледаше към гората. Изглеждаше наистина хубаво и съм сигурен, че и на Хейли щеше да и хареса, ако не беше... така. Трябва да направя нещо, трябва да го направя сега. По интуиция извадих телефона си и намерих Хари в контактите си. Той трябваше да знае какви интереси има Хейли, но ако той разбере как е Хейли в момента изобщо няма да му е до "да си говорим спокойно". Поклатих глава и потърсих номера на Лиъм, той със сигурност трябваше да знае какво може да направим с Хейли, за да се отърси от това състояние, в което е. Но дали да му звънна? С Хари са близки и може да му каже за Хейли, ами ако той се опита да я успокои и я нарани още повече? Това не може да е опция, нали? Но Лиъм се познава с Хейли от малки лапенца, дали ще се опита да я разбере и няма да каже на Хари? Има само един начин да разбера, точно натисках иконата за "набиране", когато усетих малка ръка на рамото си и моментално затворих телефона. Обърнах се към човека и видях, че е Хейли, все още не се усмихваше нито се опитваше да прикрие сълзите си. Наранена е...