¶𝐏𝐞𝐫𝐟𝐞𝐜𝐭𝐢𝐨𝐧 [H.S]

63 глава.

Мина цяла седмица, след като разбрах истината. Вече беше Март месец и времето дори и малко беше започнало да се стопля, но все още дъждовете бяха нещо като редовни. С Найл се разхождах по улиците на Лондон преди да отида на работа и да се видя с Джо. Бях облечена в червен кариран панталон и черно боди с дълъг ръкав и поло шия. Бях в обичайното черно палто и черни боти ма висок ток, а Найл до мен се разхождаме в тъмно сини дънки и една тениска със знамето на Америка върху него и горкият беше с горнище. Само докато го гледах ми ставаше студено, а да не мислим какво щеше да ми е, ако бях на негово място.

-Искаш ли да отидем на вечеря след работата ти?- попита изведнъж Найл, което ме накара да се сетя, че не съм яла нищо освен онзи бретцел, който откраднах от Лиъм.

-Става. Мини да ме вземеш към осем от болницата.- усмихнах му се, спирайки пред големите стъклени врати.

-Ясно, шефе.- засмя се Найл, след което ме прегърна и тръгна по улицата отново.

Точно се обръщах към входната врата на болницата, когато върху очите ми се постави нещо и официално не виждах нищичко. Поставих ръцете си върху... ръцете, предполагам, на човека, който беше затворил очите ми. Бързо се обърнах и го ритнах между краката, а човека махан ръцете си и скоро отново можех да виждам. Премигах няколко пъти докато свикна със светлината, след което видях Мигейл на земята хванал мястото между краката си. Захапах долната си устна и вълна на съжаление ме заля, но през устните ми вместо извинение излезе смях, доста бурен смях.

-И-исках да тя и-изненадам.- едвам каза Мигейл, гърчейки се от болка.

-Май не беше добра идея, а?- засмях се преди да му подам ръка за да се изправи.

-Не. Повече без изненади.- засмя се той, отваряйки ми вратата за да вляза в сградата.

***

Хари: Може ли да поговорим?

Затворих телефона си и го пъхнах в чантата си. Отново бях ядосана заради съобщенията на Хари и единственото, което ми трябваше беше да ми звънне, което направи преди малко. Набързо нахлузих палтото си и подадох престилката си на новото момиче зад рецепцията и излязох от сградата. Студения полъх вятър ме удари в лицето и се съвзех малко, но все още бях доста ядосана на смелостта на Хари да ми пише и кому ли да ми звънни. Скоро мислите ми изчезнаха, когато видях черният Мерцедес, спиращ пред сградата. След като се сбогувах с Мигейл, заобиколих возилото и се настаних на предната седалка до шофьора.