¶𝐏𝐞𝐫𝐟𝐞𝐜𝐭𝐢𝐨𝐧 [H.S]

69 глава.

Бивш🤡: Излез с мен?

Аз: Не знам, Гейл...

Наистина не знаех.

Цяла седмица. Мина цяла седмица от както с Хари не сме си говорили след случилото се у тях. За проекта получихме безплатен талон за една вечеря в мексикански ресторант, но Хари не го поиска и за това все още е у мен. Цялата седмица ме игнорира и не ми каза нищо когато му се обадих, той просто отвори и стоеше така, слушайки ме - почувствах се като глупачка. Същото беше и със съобщенията, пишех му но освен надписа "видяно" не получих отговор. Да не говорим, че не се е виждал и с Евелин след онзи ден. Дори не знам коя беше по-тъжна аз, която е причината за всичко това или Ев, която си нямаше никаква представа какво се случва.

-Не си си изпила горещият шоколад?- Лиъм ме извади от мислите ми.

-Найл искаш ли го?- попитах без да мисля много за любимия ми горещ шоколад със сметана и маршмелоу с канела.

-Какво ти има, Хейлс?- попита Лиъм.- Никога не отказваш горещ шоколад?- той въздъхна и взе чашата от ръцете на Найл, който беше доволен, че щеше да я изпие.

-Добре съм.- промърморих и погледнах на страни.

-Хейли...

-Добре съм!- изправих се от мястото си и Найл изпусна чашата си с шейка, който до преди малко пиеше.-Аз ще тръгвам.- промърморих, прекарвайки пръсти през косата си докато е опитвах да си тръгна от кафенето възможно най-бързо.

-Хейли!- чух вик, но не се обърнах и продължих.

С влизането ми в колата осъзнах реално колко отпаднала се чувствам. Ръцете ми хванаха волана, а очите ми се стрелнаха на огледалото за задно виждане, кожата ми беше бяла, а очите ми подпухнали от плач. Запалих колата без много да му мисля какво ще направя и излязох от паркинга на кафенето, след което се смесих с Лондонския трафик. След четиридесет минути в мислене какво щях да кажа като отида там, не успях да измисля реална причина но ето ме сега - седях пред добре познатите врати на сградата, облечена в скъсаните си дънки и с тениска върху нея, нищо, което можеше да го накара да бъде привлече от мен или да поиска да ме изслуша. Изкачих стълбите, защото исках да се забавя колкото се може повече от това да се кача горе. Скоро очите ми видяха познатата входна врата и краката ми ме заведоха пред нея, несигурно почуках, а след няколко секунди в чакане се отвори. На лицето му нямаше никаква следа от усмивка или щастие, беше облечен в обичайното - черна тениска и черни джинси.