My lovely Mafiot

65

Устните ми оформиха името му, но от тях не излезе нито звук. Можех да видя накъсаното повдигане на гърдите му. Лицето му беше толкова бледо, че дори от тук очите му изпъкваха. Косата му беше полепнала по кожата му от потта, но дрехите му бяха непокътнати. Очите му бяха полузатворени. Търсещи. И когато най-сетне намериха моите, сякаш си отдъхнаха.

- Сана..- сякаш последната му капка сила изчезна с думата, която едва успя да изговори, преди да се свлече на земята, повличайки Хосок със себе си.

- Техьонг!- лицето на Хосок беше изкривено от болка, заради тежестта с която падна на ранения си крак.

- Вече звъня!- изкрещя Техьонг, държейки телефона до ухото си.

- Помогни ми да го вдигнем..

Гледах как двамата пренасят Джънгкук до дивана в най-близката възможна стая. Само,че той не помръдваше. Защо не помръдваше? Защо не си отваряше очите? Виждах как устните на Техьонг се движат, но не чувах какво казва. Виждах как се опитваха да свалят сакото му, но ръката му продължаваше да стои отпусната и безжизнена.

За момент сякаш земята под краката ми изчезна. Сякаш краката ми всеки момент щяха да се огънат и да ме съборят на земята.
Очите ми продължаваха да гледат към неподвижната му ръка, докато другата оцветена в тъмния цвят на кръвта му лежеше на гърдите му. Никога не си бях представяла, че ще го видя така. Че ще го повикам, а очите му няма да се отворят, за да ме погледнат.

- Джънгкук...

Че ще го повикам, а той няма да ми отговори..

- Намджун пътува насам. Помогни ми да го съблечем.- с едно движение Техьонг разкъса края на панталона му, показвайки раната, която продълбаваше бавно да кърви.

Сякаш някой рязко ме издърпа от шока, в който бях. Краката сами ме поведоха докато не спряха пред него. С треперещи пръсти започнах да разкопчавам копчетата на ризата му едно по едно, докато не достигнах и последното. Разтворих ризата и затворих очите си. Не исках да погледна натам. Плата под пръстите ми беше мокър. Докоснах леко кожата му. Беше толкова студена под пръстите ми.

- Джънгкук, защо не си отваряш очите?- докоснах леко лицето му. И тук кожата му беше студена и бледа. Дори не потрепваше под пръстите ми.

- Защо не отговаряш когато те викам? Погледни ме, моля те..- мигах, за да спра сълзите, но те не спираха. Падаха и мокреха дрехите му. Галех лицето му и шепнех молби да се събуди. Стисках ръката му с моята само, че неговата не помръдваше. Нищо от него не помръдваше. Не трепваше дори. А моето сърце сякаш се гърчеше в гърдите ми.