My lovely Mafiot

12

Масата в трапезарията беше отрупана с храна. Отново имаше всякакви неща, ухаещи прекрасно. Джънгкук стоеше на същото място в единия край на масата и чакаше, потропвайки леко с пръсти. 

Щом ме забеляза направи знак с ръка да седна срещу него. Настаних се мълчаливо и погледнах към него. 
Гледаше ме. Или може би преценяваше в какво състояние съм след разговора ни по-рано. 
Всъщност аз самата не знаех как се чувствам. Всичко беше една голяма смисица от чувства. Една вихрушка, която не ми даваше мира. Водеше ме от крайност в крайност, без да мога дори да се осъзная. Самотата не винаги ти дава възможност да помислиш сам със себе си. Понякога просто те обърква още повече. Както бях аз в момента. 

- Яж докато са топли.

Не бях гладна, но реших, че талкова пререкания за днес ми стигат, затова си избрах една кифличка и отхапах от нея, дъвчейки бавно.

- Какво искаш да си вземеш от къщата? Ще пратя някой да вземе нещата.- попита, отпивайки от чаша в ръцете му.

Всъщност той не ядеше, само отпиваше от чашата, която предполагам беше пълна с кафе. Не го бях виждала да яде до сега. Странно ли беше? Седяли сме така само два пъти и първият път не завърши много добре. 

- Лични вещи. Бих искала сама да си ги взема..

- Вече говорихме за това и ти казах, че не може. Какви са тези вещи?- стисках зъби, за да не скоча всеки момент. 

- Можеш да направиш списък ако искаш да си вземеш повече неща.-той сериозно ли? 

- Искам си дрехите.- едва изкарах през зъби. 

- Дрехи? Тук имаш достатъчно. 

- Искам си моите.

- Ако са малко ще ти купя още...

- Казах, че си искам моите!- и сдържаността ми бе до тук.

Бях ядосана. О, да. Отказваше ми абсолютно всичко, за което съм помолила да сега. 

- Сана, предупреждавам те да не ми повишаваш тон! 

- И защо? Ще ме накажеш? Колко по-наказана може да съм, от затворът в тази къща и от теб? Помолих те за едно наистина важно нещо за мен! Дори обещах да не бягам или нещо друго. Защо не разбереш, че това е важно за мен? Да видя къщата си още веднъж, последното място, на което баба ми е била жива? Да се докосна за последен път до нея! Какво си мислиш, че мога да направя? Едва ли ще мога да избягам колкото и да искам!- виковете ми огласяха цялата зала.