My lovely Mafiot

18

Стоях послушно на леглото, облегната на рамката и просто...стоях. Не мислех за нищо. Или поне се опитвах. Допуснех ли мислите отново да ме превземат, всичко просто щеше да..изчезне. 

Лекото скърцане на вратата привлече вниманието ми само, за да видя как Джънгкук влиза леко, носещ чиния и чаша с нещо приличащо на сок. 

- Ами...жената, която готви не е тук затова...успях да направя само това.- изглеждаше сякаш беше....засрамен. 

- Изяла съм повече сандвичи, отколкото си мислиш.- протегнах ръцете си и поех нещата от него. 

Награбих сандвича, отхапвайки голяма хапка. Не бях осъзнала колко съм гладна всъщност. Ядях като прасе, без да се замислям как изглеждам отстрани, защото....не ми пукаше. 

А Джънгкук стоеше на мястото си, гледаше ме и се усмихваше. Беше някак...странно да го виждам така. Сякаш онзи жесток човек, който видях в началото не е съществувал никога. 

- Какво..още би сподел за себе си?- вече бях приключила с яденето.

- Какво още искаш да знаеш?

- Не знам. Нещо, което няма да ме кара да искам да избягам от това..

- Имам колекция от детски камиончета, пожарни коли по-точно.  Заема централно място в кабинета ми.

- Пожарникар ли си искал да станеш като малък? 

- Не, но много ми харесваха играчките. 

- А...какъв искаше да станеш? Не..това с което се занимаваш сега..

- Не знам..Нямах време да помисля истински за това. Но може би щях да рисувам, преди ми харесваше. 

- Преди? Вече не ти ли харесва? 

- Не ми носи усещането, което ми носеше преди. 

- Техьонг ми каза, че ти е задължен. Защо?

- Така ли? Явно много сте си говорили двамата. 

- Не сме си говорили. И всъщност той те защити тогава. 

- Бащата та Техьонг работеше тук. Работеше като шофьор. Двамата израстнахме заедно. Когато баща му почина, Техьонг нямаше къде да иде. Моят баща го изгони просто ейтака. Опълчих се на стареца и казах, че той остава тук, докато аз реша. В същия ден убиха баща ми. Техьонг стана най-добрият ми приятел и най-верният ми човек. Това е. 

Всичко беше толкова странно. Да стоим и така и да си говорим толкова...нормално. Той разкриваше части от живота си, които ми се виждаха толкова страшни за живота на едно дете.   

А Джънгкук беше..беше просто едно дете с повреден живот. С отнета безгрижност. Третирано и превърнато в нещо, което най-малко е очаквал.

И аз съм виновна за част от това, което е сега. Болното му аз. Аз съм виновна за това, в което се превръщаше, макар и не директно. Всички неща, които каза за мен ме плашеха. И не само те. Цялата представа за това беше плашеща. 

- Убивал ли си?- гласовете ни в стаята вече се бяха свели до тих шепот, сякаш внимавайки да не събудят спящото чудовище. 

- Наистина ли искаш да знаеш? - преглътнах тежко и кимнах, предчувствайки какъв ще бъде отговора. 

- Да. Случвало се е. За да остана аз жив.

Очите му започнаха да се променят. От спокойни започнаха да стават твърди и отдалечени. Черните бездни отново започнаха да се оформят, готови да погълнат всичко по пътя си. 

- Бих го направил, за да се защитя. За да защитя теб. Няма нещо което не бих направил за теб. 

- Джънгкук, опитвал ли си да..спреш да мислиш за мен по този начин? Просто...да ме махнеш от мястото, на което си ме поставил в главата си..

- Не. И няма дори да се опитам. 

- Но това е....Начинът по който говориш за мен през твоите очи..не е правилен, Джънгкук! Това те превръща в нещо..нещо друго.

- В чудовище нали? Това искаше да кажеш. В психично болен, който е за лудницата?

- Не съм казвала това...

- Но си го мислила. Вярно е Сана. Болен съм. Обсебен от мисълта за теб. Ставам друг човек, щом стане въпрос за теб. Луд, болен, подивял. Но в същото време точно в тези моменти успявам да запазя разсъдъка си. Мисълта за теб...ме дърпа да не пропадна надолу. Дори когато беснея и крещя, ти си единствената мисъл, коята може да ме накара да не полудея. Това ме държеше толкова много години, Сана. Това да те виждам отдалече всеки ден беше като глъдка свеж въздух. Само това чаках. Превзе ме още от дете и до сега не ме пускаш. Понякога ме задушаваш, не напускаш мислите ми дори когато сам се опитам да те махна от там.И въпреки всичко, ти си единственото чисто нещо в този свят. Единственото нещо, което искам да присъства в живота ми. Позволи ми да се докосна до теб, Сана..Защото имам нужда да се докосна до теб, дори за малко..

----------------------------------------------------------
Съжалявам, не се почучи много добре, но ще го оставя така.😟