My lovely Mafiot

66

**********

Умората вече си казваше думата. Часовете, които беше прекарал зад гърба на Намджун, докато той се опитваше да спаси живота на приятеля му, му се сториха цяла вечност. Все още усещаше зловещите тръпки по тялото си. Никога до сега не се беше чувствал толкова безпомощен. Мисълта, че това можеше да бъде края все още не му даваше мира. И макар да знаеше, че всичко е наред, нещо продължаваше да му нашепва, че проблемите все още не са изчезнали.

Единственото което искаше сега беше просто да поспи за няколко часа, колкото да се съвземе, преди да се върне към задълженията си. Можеше да разчита, че Сана нямаше да се отдели дори за секунда от леглото на Джънгкук, докато той и Намджун си починеха.

Или поне на това се надяваше докато силното и продължително тропане по вратата не го накара да се обърне и да тръгне към вратата. Не би трябвало да идва никой тук. Кой и как въобще беше минал през охраната навън?
Вече пред вратата, посегна с едната си ръка зад гърба си, поставяйки я на дръжката на пистолета си в готовност, докато с другата завъртя дръжката отваряйки бавно вратата.

- Мира? - само, че изобщо не очакваше да види точно нея.

- Техьонг!

- Мира, какво правиш тук?- хвана ръката й и бързо я издърпа вътре, оглеждайки се зад нея.

Боже, какво правеше тя тук? Искаше да й се развика. Да я хване и разтърси. Искаше да отприщи всичко, което се спотайваше в него. Едва бе успял да сдържи всичко бошуващо в него докато не остане сам, а сега тя стоеше пред него и го гледаше с големите си очи...Тези кристално зелени очи, които толкова обичаше да вижда. И плътните розови устни, които бяха леко разтворени, показвайки колко е задъхана. За бога, Техьонг!

-Ти ли си?- очите й шареха по тялото му, търсейки нещо.

- Какво?

- Ти ли си? Бях с Намджун когато телефонът му звънна. Излезе светкавично. Каза ми само, че идва тук , не ми каза за кой от вас е... Звънях му много пъти, но той не вдига..

- И трябваше да дойдеш до тук?- гневът вече започваше да се надига в него, карайки го да вложи всички сили в контрола над себе си, който вече започваше да губи.

- П-помислих, че си...ти..

- За бога, Мира! Знаеш ли колко е опасно в момента да си тук? Колко е опасно дори да се покажеш на улицата? Защо никога не мислиш?!