My lovely Mafiot

8

Трябваше ли да отговоря? Доброто възпитание го изискваше, но уви днес реших да не съм възпитано момиче. Стиснах устни и се втренчих в него, ясно показвайки протест. Очакваше от мен да съм послушна? Той да руши и унищожава живота ми, а аз като малко кученце да стоя в ъгъла и да мирувам?! Не! Не и след като ми отне всичко най-ценно едно по едно. Ще ме накаже? Какво по-зло можеше да ми причини още? Какво имах за губене? Нищо. Едно голямо нищо. Благодарение на него.

Стоях и го гледах, опитвайки се да запазя изражението си празно, без да показвам какво всъщност чувствах вътре в себе си.

Мразех го. Мразех го толкова много. Никога не бях изпитвала толкова омраза към един съвсем непознат човек. Омраза, която заплашваше да изгори всичко в мен, искайки да повлече и него. Исках и той да изгори с мен. Да усети от болката, която ми причини.

- Седни, моля те!- гласът му проехтя някак спокойно, карайки косъмчетата по кожата ми да настръхнат.

Пристъпих бавно към мястото срещу него, сядайки на празния стол. Стомахът ми се обади предателски, карайки ме леко да подскоча. Не бях усетила колко всъщност бях гладна. Но не докоснах нищо от това, което беше пред мен.

- Не знам какво обичаш да ядеш, затова помолих да приготвят от всичко.- каза твърде развълнувано, посочвайки отрупаната с храна маса.

- Не си яла откакто си тук, затова искам да се нахраниш добре.- задави се дано!

- Няма как да знаеш кое ми е любимо..

- Може ти да ми кажеш. Така ще знам какво обичаш и ще се погрижа да го получаваш...

- Няма как да знаеш, че сутрин преди училище не ям, взимам си нещо от кафето, докато не се прибера и не хапна нещо топло и хубаво, приготвено с любов. Няма как да знаеш, че през уикендите се събуждам от аромата на любимите ми палачинки или, че когато се разболея ям само пилешка супа. Или, че единствената торта за рожден ден, която искам е приготвена домашно? Няма как да знаеш нали? Защото само един човек знаеше тези неща. Баба ми. Но не. Ти реши просто да затриеш единственият важен за мен човек. Защо ти е сега да знаеш?- говорех тихо, с ясното съзнание до какво ще доведе това, но вече не можех да се спра.

Той продължаваше да ме гледа, лицето му сега станало каменно и опасно неподвижно.
Проследих как бавно се изправи от мястото си и тръгна към мен, прокарвайки пръст по повърхността на масата. Когато стигна до мен спря и заби черните си очи в мен.

- Сана, знам, че си разстроена от снощи..

- Розстроена? Така ли му викат вече? Да разбереш, че вече нямаш семейство, защото никой не е останал от него, означава да си разстроен? Да си отвлечен от някакъв си психопат, който си мисли, че си вещ и смее да се нарича твой "господар". Да те вържат като животно за леглото на тъмно? Да се опитат да ти изсмучат живота най-жестоко? Да, в момента съм наистина разстроена!- не бях усетила кога съм започнала да викам. Крещях думите, изпълнени с омраза и насочени към него.

В следващия миг единственото което успях да видя е как ръката му прави бързо и рязко движение, дърпайки бялата покривка от масата и всичко падащо на земята с оглушителен звук.
Инстинктивно закрих лицето си с ръце, за да се предпазя.

- Сана! Не мога да отгатна защо не ме разбираш? Защо не ме приемаш? Казах ти много пъти как да се държиш, а ти единствено ме провокираш да те наранявам! Това ли искаш? Да бъда лош, и да те накарам да ме слушаш по лошия начин? Не ме предизвиквай, защото мога да го направя!

- Да те приема? Като какъв да те приема? Похитител? Психопат? Убиец? Кой си ти всъщност? Как реши да се появиш изведнъж в живота ми и просто да го унищожиш?

- Ще ме приемеш като твой собственкик! Щом така ще играем, добре! Ще бъде по лошия начин!- бързо се приближи до мен и ме стисна за челюстта с ръката си. Чувах тежкото му дишане. Виждах яростта в очите му.

- Присъствам в живота ти много отдавна. Но ти си благоволила да го забравиш.

- В живота ми не присъстват убийци!- излаях в лицето му, с което си спечелих един свиреп вик от негова страна и силна пареща болка в челюстта. Пусна лицето ми рязко, карайки главата ми да се извърти настрани, позволявайки ми да скрия сълзите си.

Погледнах към него. Беше заровил пръсти в косата си, разрошвайки я на всички страни. Лицето му беше червено, а очите като луди. Въртеше се в кръг, все още дишайки тежко.

- Техьонг!- изкрещя той и не след дълго на врата се появи и онова момче. А да, вярното му куче.

- Махни я от тук. Веднага!- изкрещя той, излизайки от стаята с бясна крачка.

Техьонг стоеше до вратата, гледайки бъркотията на пода. Вдигна тъжен поглед и ме погледна. Какво? Мен ли съжаляваше или него?
Поклати леко глава и върна погледа си към земята.

-Хайде, тръгвай!

-----------------------------------------------------------
Защо имам чувството, че този път оплесках главата? 😭😭