My lovely Mafiot

5

Никога не ме е било страх от тъмнината. Но не и сега. Не защото се стархувам от някое чудовище изпод леглото или някое страшно привидение. А от самотата. Самотата, неизвестността и студът. Тялото ми не чувстваше този студ, не той по-скоро беше в душата ми. Изсмукваше всичко топло от мен, карайки тялото ми странно да изтръпва и потрепва без причина.

Жадна съм. Жадна съм за свобода, за светлина и топлината от прегръдката на баба ми...жадна за чувството на сигурност в обятията й.
Ако затворя очи, дали ще се събудя? Ще се събудя в леглото си, в собствения си свят на сигурно и познато място. Да. Точно така. Само, че знаех, че това не е сън. Не можех да заспя, за да се събудя от този кошмар. А това най-много ме плашеше.

Главата ми пулсираше от тъпа болка, която не ми даваше да се отпусна. Очите ми пареха от прекалено многото сълзи и липсата на сън. Не можех да си позволя да заспя тук, не. Гадеше ми се. Умирах за чашата с вода, която ми предлагаха по-рано, но никой не се сети да остави в стаята. Гърлото ми беше толкова сухо, че всяко преглъщане ми носеше болка.
Чувствах се изцедена. Не знаех колко време беше минало откакто той за последно беше тук, но можех да видя, че навън все още е нощ. Той. Без име, само той. Не знам защо отказвах да го нарека с името му, сякаш така щях да му придам повече реалност. Глупаво е. Но просто не можех.

Чух звук от отключване, малко след което в стаята бавно пристъпи непозната фигура. Стаята се освети рязко от включването на лампата и видях русото момче от по-рано да стои до вратата, носейки поднас в ръцете си.
Когато ме видя се изненада, но бързо прикри реакцията си с намръщената физиономия към която се придържаше.
Пристъпи леко напред и се изкашля леко.

- Нося ти храна. Не си яла нищо, сигурно си гладна.- приближи се бавно до леглото и остави подноса на него, леко отдалечавайки се след това.
Погледах към него, след това към поднаса с храна.

- Не искам.- изграчих грозно, предезвиквайки неприятно усещане в гърлото си.

- Не си яла нищо. Хапни, ще се почувстваш по-добре.
Изсмях се, изгрухтявайки грозно. Той сериозно ли? Ще се почувствам по-добре?

- Шефа ще се ядоса ако не ядеш. Мисля, че не искаш да го ядосваш пак, нали?
Не му отговорих нищо, на което той само въздъхна дълбоко.

- Между другото аз съм Техьонг, но ме наричат Те.- тишината увисна след думите му, карайки го да се чувства видно неудобно.

- Добре. Ще оставя храната тук. Ако искаш нещо просто покукай. Аз ще съм на вратата. - каза той, след което излезе,отново заключвайки вратата. 

Бързо раздвижих схванатото си тяло и протегнах ръка взимайки чашата с вода от подноса, пресушавайки я за нула време. Изпитах такова облекчение, че чак се усмихнах. Върнах празната чаша обратно и избутах храната. Не исках храна.

Облегнах се отново на таблата на огромното легло заслушана в тишината, която не след дълго отново беше нарушена от отключването и отварянето на вратата, но този път не от същия човек. 

Придвижвайки се в тъмнината много добре успях да позная кой влезе в стаята. Светлината отново се разпръсна навсякъде и пред мен застана той в цялата си прелест на черния си костюм и рошавата си прическа. В ръцете си вържеше хартиена торбичка, леко поклащайки я на пръстите си.

- Здравей, принцесо!