My lovely Mafiot

22

С Джънгкук вървяхме бавно към малката градина на къщата, която посещавах всеки ден. Нито един от двама ни не говореше, което правеше нещата, още по неудобни. 

Знаех ли какво да му кажа? Не. Накарх го да излезе навън с мен, само защото знаех, че нямаше да ми откаже. Превръщах се в долен манипулатор. И ми харесваше. Странно е нали? 

Започвах да противореча на себе си, от което се чувствах като предател. Всичко което мислех и реших относно присъствиета ми в живота на Джънгкук, беше просто удобно избутано някъде назад от появилата се алчност за внимание от него. Дори не знаех как стана това. 

Как се доведох до тук? От негов заложник се плевърнах в заложник на собствените си мисли и представи. Все още исках да се махна, да избягам, да го забравя и в същото време някак си исках да остана и да видя какво ще се случи. До къде мога да стигна.

Джънгкук беше събудил в мен някакво свирепо и необуздано чувство на желание за помощ. За него. И това ново чевство ме превземаше сега, оставяйки здравия ми разум назад, действайки първично на моменти. 

Това определено не бях аз. А най-лошото  беше, че го осъзнавах и въпреки всичко допусках да ме завладее. 

За мен Джънгкук от малкото безпомощно момченце, станало роб на баща си, се беше превърнал в просто едно момче, което не знаеше как да живее живота си нормално. Познаваше само един начин и сам искаше да излезе от дупката, в която се намираше, но не осъзнаваше, че му трябва помощ за това. 

А аз реших, тази помощ да бъда аз. По-скоро онази част от мен реши. Не просто исках, а трябваше да му помогна. Поне това можех да няправя....

Слънцето разпръскваше светлината си навсякъде с пълна сила, създавайки съвсем различна картина, от тази в затворената подтискаща къща.

- Не знам дали това може да се нарече живот. Идването ми тук, нещата които се случиха, ти заедно с мислите и чувствата си. Не знам какво ще се случи в бъдеще, знам само, че ще има утре. Има толкова много неща, които се въртят в главата ми и ме объркват тотално. Дори не знам как да се държа и разговарям с теб.- гласът ми наруши тишината, привличайки погледа му върху мен. 

- Нямам вече семейство. Не знам какво да мисля или правя в бъдеще. Ако питаш мен, не знам абсолютно нищо...

- Тогава говори с мен! Задай въпросите си на мен. 

- Откъде си сигурен, че дори ти можеш да отговориш на въпросите ми? 

- Не знам. Но ще се опитам. 

- Мога ли наистина да говоря с теб? 

- Можеш всичко, което поискаш, Сана! 

- Наистина ли, Джънгкук? Защото аз не мисля така. Всъщност когато не ме залее онова безстрашие, постоянно мисля дали ще се ядосаш, ще посегнеш ли..гневен ли си, виждайки ме тук...

- Никога не бих те наранил повече, Сана, не и умишлено. Всичко, което направих до сега беше от гняв...и винаги съжалявах след това. Но не съжалявам, за това че си тук. За начина, по който те доведох тук, защото иначе никога нямаше да мога да се докосна до теб. Но това, от което се страхуваш е част от мен и понякога не мога да го контролирам.- гласът му беше толкова различен сега. Толкова тих и внимателен в думите си. 

Стояхме навън, застанали лице в лице, но никой не смееше да погледне към другия. 

- Можеш да поискаш каквото пожелаеш, Сана и аз ще се опитам на всяка цена да ти го дам. Но единственото, което искам е да мога да те виждам тук. В моята къща. Да знам, че си тук, и че когато имам нужда мога да те намеря. Да се докосна до теб..

- А ти, Джънгкук? Ако аз реша да се опитам на това, ти би ли се опитал да се оттървеш от демоните си? От гневът и тъмнината си? От нещата, които те заслепяват и те превръщат в онова чудовище, за което говориш? - този път го погледнах. Гледах как очите му шарят по тревата под краката ни, следях движенията на лицето му, докато очите му не засякоха моите. 

- Нямаш представа, то колко време се опитвам, но е трудно. Много трудно. И въпреки това, днес отново видах, че ти си единствената, която може да потуши гневът ми. Само един поглед към теб и вече бях забравил за всичко. Ако ми помогнеш, бих могъл да постигна нещо...

Осъзнах колко е глупаво да се правя на замислена, защото вече бях решила.  Реших го още преди да дойда при него. Не знаех какво ще правя с живота си, след промените в него, но знаех, че ще се опитам да му помогна. Не говорех за любовта, за която говореше той. 

Тези чувства бяха прекалено непознати за мен, за да мисля за тях. Можех ли да ги развия към него? Не знам. Колкото и да отказвах да мисля, че това може да се случи, не знаех какво щеше да стане. Все още не познавах истинският Джънгкук. Но това ме плашеше. Тази неизвестност, тези мисли и запитвания.

 Беше ме страх да не се превърна в него. Да не стана и аз "болна" като него, след времето, което щях да му дам. Защото това случеше ли се, не знаех как ще успея да се излекувам....