My lovely Mafiot

4

- Гладна ли си? Да ти донесът ли нещо? - как може гласът му да звучи толкова спокойно? Как можеше той да изглежда толкова нормален?

- Или може би си жадна?- устата ми беше като залепена. Челюстта ме болеше от цялото стискане..имах чувството, че е посиняла.

Не го погледнах. Не исках. Не исках и да отговоря. Не исках нищо освен да се прибера вкъщи... Чух дълбоката му въздишка преди да се размърда.

- Мислех, че се бяхме разбрали, принцесо...

- Отвържи ме.

- И защо да го правя?

- Моля те. Боли...

- Ах принцесо, ако те развържа, обещаваш ли да не буйстваш? Не искам да се нараниш...или да ме принудиш аз да го направя.-преглътнах тежко. Гърлото ми беше толкова сухо, че чак болеше. А в китките си усещах пареща болка.

- Обещавам...

Усетих как той се размърда и в следващия момент видях как проблясва малко ножче. Тръпки разтресоха тялото ми, което се вкочани.

Затворих очите си и зачаках, но единстевото което усетих беше лек натиск върху горната част на тялото си. Отворих очи и се стъписах. Беше се привел над мен, усешах гърдите му опрени в моите. Беше протегнал ръцете си и прокарваше ножа около вързаните ми китки.

Рязкото отпускане ми подсказа, че вече са свободни и мога да сваля ръцете си. Тялото му все още беше залегнало над моето. Отворих очите си и срещнах неговите. Чак сега когато беше толкова близо можех да огледам лицето му.
Кожана му беше гладка и сякаш блестеше на мижавата светлина влизаща през прозореца.

Очите му бяхя почти скрити от рошавата и леко къдрава коса, която ги покриваше, но не ми беше нужно да ги видя, за да знам какви са. Знаех какви са очите му, черни ями, готови да те погълнат и да те завлечът към тъмнината. Никога нямаше да забравя тези очи. Нито на живо, нито в кошмарите си.

Тялото му бавно започна да се отдалечавя от моето и се върна в нормалното си седнало положение.
Бавно започнах да свалям изтръпналите си ръце, което доведе до остра болка в раменете ми. Стиснах устните си в опит да спра изплакването което щеше да излезе от тях. Сълзи навлажниха очите ми от болезнените движения. Когато най-накрая ръцете ми паднаха отстрани на тялото ми, видях разранените белези около китките си.

Докато се взирах в тях, чужда ръка се промъкна и докосна моята, прокарвайки пръсти по разранената кожа.
Изсъсках и издърпах ръката си, въпреки многото иглички, които я бяха полазили. Погледнах напред, виждайки как той се взира в мен мълчаливо. Стоях неподвижно и гледах пръстите на краката си само и само да не погледна към него. Не исках да го гледам. Не исках да е близо до мен, не исках да ме докасва, да ми говори. Исках просто да се махне.

Стояхме така известно време в пълна тишина. Никой не говореше. Може би той очакваше да кажа нещо, но нямаше да го направя.

Усетих леко и топло дакосване по бузата си, причинено от ръката му. Докосваше ме леко, сякаш очакваше всеки момент да скоча и да захапя ръката му. Но нищо такова не последва. Глупава, глупава Сана. Защо стоиш като статуя? Защо тялото ти не реагира когато трябва? Стоиш и му позваляваш да те докасва! Защо?!

Може би просто защото тялото ми вече нямаше сили, дори за нещо толкова малко и просто, като да се отдръпне назад. Сякаш той беше изсмукал всичко от него, а сега се опитваше да се докопа и до душата ми.
Усещането за дапир изчезна и преди да успея да го погледна, той вече беше до вратата.

- Ако искаш нещо, просто почукай по вратата.- прозвуча суровия му глас, докато той вече излизаше от стаята.

Вратата се затвори с щтракащ звук, последван от звучно заключване, оставяйки стаята тиха и потънала в студена тъмнина.
В мига, в който почувствах самотата затворих очите си и оставих сълзите да потекът, не можейки вече да ги задържам....

@kiki_bts_army_bg Заповядай 💜