My lovely Mafiot

50

Пътят обратно беше изпълнен с мълчание. Не защото се беше случило нещо,а точно обратното. Просто бяхме доволни. Нямаше нужда да си казваме нещо сега. И двамата бяхме разбрали това, което трябваше. Джънгкук беше щастлив и спокоен, което правеше и мен щастлива. Осмелих се да оставя мислите си назад само, за да остана с него така. Защото понякога тишината не означаваше самота, а просто, че някой те разбира.

Както аз разбирах Джънгкук в момента. Бях започнала да разбирам добре по-голямата част от него. Точно за това мислите и чувствата ми бошуваха и прехвърчаха вътре в мен с ромитаща сила. Колкото повече мислех за него, толкова повече разбирах някой от нещата, които се бяха случили. Като идването ми тук.

Начинът по който дойдох тук не, но причината започваше да ми се изяснява. Джънгкук не беше "болен" както повтаряше. Не, изобщо не беше. Просто беше направил избор. Искал е да покаже и вложи чувства към някой въпреки, че самият той не ги е получавал. Липсата на майка и баща до една степен го е лишила от любов..а той я е искал толкова много.

И е избрал мен. Едно напълно непознато и далечно момиче към което е ришил да развие чувства. Само, че те са се развили доста по-силно отколкото е очаквал. Нямаше нищо сбъркано в него. Никаква лудост. Просто нужда.

Когато спряхме пред къщата вече беше тъмно. Дори не знаех колко време бяхме прекарали на онази поляна. Времето което бях прекарала навън ми се струваше като сън. Далеч от стените на къщата, обгърнага от тягостната тишина на празен дом.

- Предполагам, че мога да направя нещо за вечеря..

- Шефе!- извика Техьонг, задавайки се към нас.

- Техьонг?

- Търсих те. Трябва да поговорим, има раздвижване.

- Спешно ли е?

- Да.

- Добре, в кабинета. Сана, изчакай ме няма да се бавя..

- И аз ще дойда.

- Сана, това е...

- Обеща ми, че ще ми казваш за всичко което става около теб! Искам да присъствам...- Джънгкук само въздъхна и поклати глава в съгласие.

Кабинетът беше изпълнен с мека и приятна атмосфера. Прозореца беше отворен и през него влизаше хладния нощен въздух, докато меката и слаба светлина идваща от малката нощна лампа на бюрото хвърляше сенки по стените. Заех обичайното си място и мълчаливо заслушах разговора.