My lovely Mafiot

10

Усещах студа, който лъхаше срещу лицето ми. Като малки пипала, лазещи по кожата ми, карайки я да настръхва. По някакъв странен начин ми харесваше. Студеният въздух навлизаше през отворения прозорец, носещ аромата на сутрин. Това беше единствената ми връзка със света. 

Правех това всеки ден. Събуждах се, миех лицето и зъбите си, след което веднага заставах пред прозореца и го отварях, искайки да почувствам тръпките. И днес не беше по-различен ден. 

За разлика от останалите пъти, днес врата се отвори без обичайното почукване след отключването.
Само, че на вратата вместо Техьонг, стоеше той. В ръцете си държеше табла с обичайната ми закуска- палачинки. Откакто му казах за палачинките, получавах такива всеки ден за закуска. Всеки ден с нещо различно.

Стоеше до вратата някак сковано и ме гледаше.

- Аз...исках да видя как си. И да ти донеса това..- постави таблата на едно от шкафчетата до леглото ми и отново се върна на мястото си. 

- Може ли..да седна за малко?- попита ме, сочейки другия край на леглото. 
Кимнах леко в съгласие. 

Имаше нещо странно в него този път. От леко изгърбената му поза в седнало положение до разрошената коса. Загледах се в него. Черните му дрехи изглеждаха измачкани и леко раздърпани,в сравнение с предишните му изискани визии. Носеше само риза, явно беше захвърлил сакото някъде. Първите няколко копчета бяха разкопчани, а ръкавите леко навити. Имаше леко унил вид, сякаш не беше спал цяла вечер.

Стоеше на леглото и прокарваше пръсти през косата си, карайки я да стърчи още повече, докато накрая просто не скри лицето в ръцете си с дълбока въздишка. Стоеше прегърбен и някак отпуснат. Изглеждаше....изморен. 

Стояхме така в неловка тишина, всеки на мястото си. 
Гледах го и колкото си казвах, че го мразя, толкова си казвах,че просто не мога. Какво ми ставаше? Та той, същият онзи човек стоеше пред мен, а аз си мислех колко е изморен и защо. И преди да се усетя, голямата ми уста отново изпревари мозъка ми.

- Обичам птиците. Като малка си мислех, че всички птички, които летят около къщата и двора ни са мои. Опитвах се да ги задържа, да не си тръгват, да останат при мен, но те винаги отлитаха. Баба казваше, че не мога да ги направя свои. Че точно тези птички не са създадени за живот в плен. Аз пък им оставях трохи от хляб из целия двор и си мислех, че те тайно от мен идват и ги изяждат. Какво да си помисли едно дете. - засмях се при спомените, които изникнаха в главата ми. 

- Растях, но не спирах да им се възхищавам. Колко са красиви, колко красиво пеят. Един ден в училище организираха ден с домашните любимци. Кучета, котки..такива животни. Помолих баба да ми купи птичка, но тя отказа. Каза "да вземем котенце", но аз не исках. Исках птичка. Не ми купи. Каза, че не би взела такова свободно същество, за да го измъчва в клетка. На следващия ден аз бях единственото дете без животинче в училище. Едно момиче носеше малка шарена птичка в клетка. Беше папагалче. Много красиво, с много цветове. Пееше много хубаво. И когато дойде моят ред, вместо да кажа истината, аз излъгах и казах, че моята птичка е болна и затова се притеснявам да я изнасям от вкъщи. Това беше първата лъжа която изрекох. Но така и не получих птичка.

Дори не разбирах защо му разказвах това. Но сякаш имах нужда да го направя. А той стоеше и ме гледаше. Беше се извърнал към мен, отпуснал ръце до тялото си и просто ме слушаше. 

Не можех да си го обясня. Защо му говорех тези неща за мен? Защо изпитах желание да го накарам да се отпусне? 
Та аз още го мразех. Защо сега се опитвах да правя нещо противно на това? Нямах отговор. 

- Никога ли не получи птичка?- дори гласът му звучеше някак немощно в момента. 

- Не, казах ти.- засмях се леко аз, а след мен и той. 

- Аз също никога не съм имал животинче. Баща ми имаше две хрътки, но ми беше забранено да си играя с тях. Пазеше ги за лов.  Веднъж тайно се промъкнах и отидох до тях, но единственото,  което получих беше лудо бягане от подивелите животни и няколко ухапвания. После получих и стабилен бой от баща ми разбира се. За него те бяха по-цени от мен тогава. 

О, не. Защо се чувствах така? Защо се опитвах да си представя малкото момченце, изплашено и плачещо за помощ, което е бил той? Толкова лесно ли успя да пропука стените ми? 

Постояхме още малко в неловка тишина, докато той не се изправи бавно.

- Закуси добре. Палачинките са наистина хубави.- кимнах и той се обърна, готов да си тръгне.

- Джънгкук?- за първи път изричах името му. Той се спря и се обърна към мен. В очите му имаше странна искра. Погледна ме очакващо. 

- Ще получа ли някога отговори? 

- Когато му дойде времето ще разбереш всичко. Обещавам ти.- каза той кимайки с глава, след което излезе.