My lovely Mafiot

16

Неизвестността беше нещото, с което трудно се справяш. Ще се събудиш ли? Ще има ли нов ден за теб? Аз знаех, че ще се събудя, но не знаех какво ме очаква.

Джънгкук беше тук всеки ден. През цялото време. Не излизаше от стаята ми, освен ако Техьонг не искаше да му каже нещо важно. Тогава излизаха за малко, но веднага след това се връщаше. 
Стоеше до мен,говореше ми постоянно, галеше лицето ми. 

Позволяваше си да си играе с емоциите ми по най-коварния начин. Говореше ми за различните етапи от живота ми през неговите очи. Слушах го и сякаш продължавах да пропадам. Кой беше Джънгкук? Това така и не каза. Единственото, което чувах от устата му беше моето име. 

Чувствах се болезнено предадена. От себе си. От това, което мислех и това, което чувствах. Предадена от това колко много жадувах за топлото усещане на нечий ръце по мен. От усещането за допир, за нещо познато и близко. Човешко и приятно. Сякаш бях парче лед, а неговите ръце бяха слънцето, което ме караше да се стоплям. Затварях очи и си представях, че съм вкъщи с пълното съзнание, че той е тук и тази топлина идва от него.

Но това, което чувстваше тялото ми беше различно от това, което се въртеше в главата ми. Там все още го мразех, все още крещях да спре да ме докосва, да изчезне. Но мислите така и не успяваха да бъдат изречени от устата ми. Не стигаха до там. 

Съжалявах ли го? Всъщност не. За какво? За това което ми разказа? За мислите и усещанията му? За болестта му по мен? Не. И в същото време усещах някакво пристягане в гърдите всеки път когато заговореше. Сякаш нещо в мен не намираше мястото си. Сякаш нещо искаше да му отговори, да си го представи там, на улицата гледащ към мен, дебнейки ме. 

Чувствах страх, но и...не знам..още нещо. Не можех да го определя, но определено имаше и нещо друго. Някакво изтръпване, но не като от ужас, а от нещо друго...

Всички тези неща, бяха толкова объркващи. Вече дори сама не разбирах мислите си. Понякога цяло това нещо ми се струваше просто като сън. И аз всеки момент щях да се събудя. Но не се събуждах. Не беше сън, а страшната реалност. 

Джънгкук се грижеше за мен непрекъснато. Следеше състоянието ми, звънеше на онова момче Намджун за най-малкото нещо. Вече не бях свързана със системи, предполагаше се, че ще започна да откликвам сама, но въпросът беше аз исках ли го.