15

1.9K 91 18
                                    

- Как така не можеш да направиш повече? 

- Джънгкук, аз съм лекар, не магьосник! 

- Да, лекар си! Затова трябва да я излекуваш! 

- Не мога да направя нищо повече от това. Тялото й е изтощено. Не й е останала никаква енергия. Кръвното й е много ниско. Системата ще я укрепне малко. Но ще отнеме време. Тя трябва да почива, не само физически, но и емоционално. Трябва да приема храна задължително. Има нужда от грижи. 

- Всичко което е необходимо. Ти..ти само я наблюдавай, моля те!

- Ще идвам често, не се тревожи. Но тя се нуждае от почивка. 

- Добре. Благодаря ти! 

- Ще видя как е ръката на Техьонг и  тръгвам, звънни ми ако има нещо! 

- Благодаря! 

Успях да чуя част от разговора на двамата присъстващи в стаята, от което разбрах, че това са Джънгкук и момчето, което дойде, лекарят. 

През последния час постоянно губех и идвах в съзнание, чувайки откъслечни разговори. Тъмнината постоянно ме поглъщаше и пренасяше из различни състояния на слабост и безпомощност. Все още не усещах тялото си. Сякаш единствената част от мен, която функционираше беше мозъка ми. 

Заспивах и се събуждах в различни моменти. В единия чувах как Джънгкук крещи на Джей Хоуп, че ще го одере жив, че не му е казвал всичко, а на следващия път усещах ръце, галещи лицето ми и тих глас, шепнещ различни думи. 

Не успях. Отново не успях да избягам. Не само от тази къща, а от целия свят. Вече животът беше моят затвор. Още по-жесток и студен, самотен. Отново провал. Провалих се дори в себе си..

Събудих се за пореден път, но не отворих очите си веднага. Подуших аромат, който сякаш ми беше познат, но не можех да се сетя от къде. Беше леко сладникав и в същото време тежък, но с вече леко изветряло усещане. Защо не можех да се сетя...

И тогава чух гласа му. Лек шепот, носещ се покрай ухото ми, усещайки топлия му дъх. Веднага след това усетих две топли устни леко да докостват кожана на слепоочието ми, оставяйки изгаряща следа на мястото след себе си. 

Това ми подейства болезнено. Болезнено топло и носталгично. Да чувствам тази топлина беше сякаш....сякаш отново си бях всъщи. 

Отново усетих топлина, която този път идваше от топли длани галещи лицето ми. Движеха се нежно по кожата ми, затопляйки я.. 

- Когато за първипът те видях,  косата ти имаше две опашки и ти липсваше единия преден зъб. И все пак още тогава си казах, че си най-красивото момиченце на света. Опитваше се да ми откраднеш камиончето, с което си играех и постоянно се мръщеше когато ти обръщах гръб. Беше най-прекрасното момиченце.- усещах присъствието му до себе си, топлината която носеше тялото му, ласките които даваха ръцете му. 

- Когато се разплака, защото беше заровила лопатката си и не можеше да я намериш в пясъка...тогава за първи път уцели сърцето ми. Дадох ти камиончето си, а ти сподели шоколада си с мен. Играхме си още няколко пъти....е по-скоро ти си играеше, а аз само те гледах. И после престана да идваш. Всеки ден те чаках на площадката, но ти повече не дойде. Търсих те, но те нямаше. Обаче не забравих за теб. След няколко години случайно те видях как вървеше по улицата. Познах те веднага. И тогава започна всичко. Всичко беше....просто ти. Не съм пропускал нито едно събитие или случка в живота ти. Гледах те отстрани. Защото всичко, което исках беше просто да те видя отново. Прибирах се вкъщи само, за да мога да те видя на следващия ден. Така премина живота ми. Наблюдавайки те отстрани, докато ти дори не подозираше за мен.

Какво говореше той? Онова момченце..Наблюдавал ме е през цялото време? Кой беше той? Кой беше Джънгкук? Истинският той? 

- Така започнаха нещата. Колкото по-труден и ограничен ставаше животът ми, толкова мисълта за теб ме превземаше до лудост. Ти беше постоянно в главата ми. Дори когато бях на косъм от лудостта, ти беше там. Чувствах се като болен. Ти беше фикс идея за мен. Нещо което исках на всяка цена. Исках да отвориш очите си и наистина да ме видиш. Аз съм болен, Сана. Болен съм по мисълта за теб. 

Не можех да дишам. Всички тези неща, които той казваше...всички мисли, които споделяше...
Казваше ги, защото си мислеше, че спя. Как не съм го забелязала?

Живяла съм под погледа му. Под манията му? 
И сега съм заложница в къщата му.

Отворих очите си и срещнах неговите, в които за първи път успях да видя емоция... В очите му за първи път виждах тъга.

- Защо ме забрави, Сана?

My lovely MafiotWhere stories live. Discover now